— Не го отричам, о, Буря над Ансалон — отвърна синият дракон, а в очите му се забелязваше необичайно предизвикателен блясък. — Тя е покорила Силваност. Елфите са паднали под ударите й. Лорд Таргон е направил опит да я погуби, но вместо това сам е бил посечен от ръката й. Сега тя е водачът на Мрачните рицари на Нерака. Войниците й са в Нощлунд и обсъждат плановете си за обсада над Солантъс.
— Солантъс? — изръмжа още веднъж Ские.
Опашката на Смолт помръдна изнервено. Рядко е добре да ти бъде известно нещо, което господарят ти не знае.
— Без съмнение планира да го обсъдите — заекна той, — което вероятно е още една причина, поради която иска среща с вас, о, Буря над…
— Престани с дрънканиците, Смолт — отсече Ские. — Вън.
— Относно срещата? — поиска да узнае малкият дракон.
— Кажи й да дойде при източния вход на това леговище — отвърна начумерено Ские. — Може да го стори, когато намери за добре. — А сега ме остави на мира.
Смолт се подчини с радост.
Ские не даваше и пет пари за Солантъс. Дори се наложи да помисли сериозно, преди да си спомни къде се намира проклетата дупка, а щом го стори, се запита дали пък войските му не бяха покорили града още преди време. Може пък да беше някой друг от градовете на човеците. Не знаеше и не го беше грижа, или поне не го бе интересувало до този момент. Атаката срещу Солантъс би била поредният пример за пренебрежението на Мина към него, за липсата й на уважение. Действията й приличаха на преднамерено предизвикателство. Сякаш искаше да му покаже, че е заменим, че е безполезен.
Сега вече Ские почувства гняв и въпреки отчаяните си опити да го потуши — страх. Познаваше я отдавна, познаваше отмъстителността й и не се съмняваше в силата на яростта й. Никога дотогава не я беше насочвала срещу него, досега той бе неин любимец. Но сетне бе допуснал грешка, а сега щеше да си плати.
Страхът усилваше гнева му. Нарочно беше избрал входа на леговището си като място за срещата, понеже по този начин щеше да държи всичко под око. Нямаше никакво намерение да бъде уловен в капан дълбоко под земята. Щом Смолт се скри, Ские отново започна да крачи наоколо и да чака.
Слепият просяк беше достигнал целта си. Той опипа мястото край себе си с тоягата, докато не откри един голям камък, след което се настани на него, за да си почине и обмисли какво да прави. Тъй като не можеше да вижда, не би могъл да каже със сигурност и къде точно се намираше. От разговорите си с хората по пътя, знаеше, че е някъде в Соламния, в полите на планините Вингаард. Все пак не му беше необходимо да знае с абсолютна точност къде е, понеже не следваше път или карта. Вместо това вървеше натам, накъдето го водеше вътрешното чувство и благодарение на него се беше озовал тук. Фактът, че знаеше названието на местността, просто затвърждаваше подозрението, че инстинктът не го лъже.
От нощта на магическата буря — същата буря, която го провали жестоко наранен от небето над Нерака, запращайки го към острите скали долу — сребърният дракон Огледало беше изминал огромно разстояние, приел формата на човек. Дълго бе лежал сред скалите, замаян, заслепен и окървавен, додето един безсмъртен глас не запя Песента на смъртта, изпълвайки го със страх и ужас.
Безцелното му скиталчество след онази нощ го бе отвело при Мина. От разговора си с нея Огледало беше научил, че тогава е чул именно нейния глас.
Гласът й му бе разкрил истина, която сребърният дракон и досега отказваше да приеме. Това бе и причината Властелинът на бурята да стовари гнева си върху му. В този момент, лишен от зрение, Огледало ясно си даваше сметка, че макар и ограбен от способността да вижда, може би единствен от всички живи на този свят съзира действителността най-ясно. Беше разпознал гласа, но все още не разбираше причината за появата му. Ето защо бе поел на път. За да я открие. Необходимостта да се придвижва по-лесно го бе принудила да приеме формата на човек. Защото слепият дракон не смее да лети, но слепият човек все пак би могъл да ходи.
Уловен в капана на това крехко тяло, Огледало се чувстваше безпомощен и отчаяно осъзнаваше, че отговорите непрестанно му се изплъзват, понеже всичко, което гласът правеше, бе да му шепне безспир, да му се подиграва, да подхранва страховете му, пеейки за ужасните събития, случващи се по света: падането на Силванести, гибелната опасност за Квалиност, унищожението на Цитаделата на светлината, стичането на мъртвите към Нощлунд. Това беше неговото наказание. И въпреки че не виждаше, го караха да съзира съвсем ясно как всички обичани от него умират. Как протягат ръце и търсят закрила, а той не може да стори нищо, за да им се притече на помощ.