Гласът се опитваше да го потопи в отчаяние и почти бе успял. Огледало крачеше, препъваше се, почукваше с тояжката си, а когато стигнеше до място, където тя не докосваше нищо пред нозете му, често се питаше дали няма да бъде по-добре, ако направи онази последна стъпка, за да го обгърне вечната тишина, за да го остави гласът на мира. В такива мигове вечният мрак на смъртта му се струваше за предпочитане пред онзи, в който бе принуден да живее.
Търсенето му на някой, който също е чул гласа и е разбрал значението на древните му думи, оставаха напразни. Така и не бе успял да открие други сребърни дракони. Бяха избягали, изчезнали. Това му подсказваше, че не е бил единственият, разпознал гласа, но и не беше от голяма полза, когато си съвсем сам на света — сляп дракон в човешка форма — и не можеш да сториш абсолютно нищо. В този час на отчаяние, в Огледало се зароди мрачна решителност. Само един друг дракон със сигурност знаеше истината и вероятно би се съгласил да я сподели. Ала драконът не беше приятел, а отдавнашен негов враг.
Само Ские, чудовищният син дракон, не се бе появил над Крин като новодошъл, подобно на Малис и останалите й себеподобни, и се подвизаваше из света от години насам. Вярно, че след Войната с Хаос се бе променил много. Беше израснал повече, отколкото за който и да е от сините се предполагаше, че някога трябва да израсте. Палантас бе паднал под ноктите му и в момента Мрачните рицари го управляваха от негово име. А великите драконеси — червената Малистрикс и зелената Берил — неохотно му бяха отдали заслужено уважение. От всичко, което се говореше за Ские, Огледало не бе повярвал единствено на слуховете, че подобно на драконесите, синият дракон се е обърнал срещу собствения си вид.
Огледало беше готов да заложи живота си, че това е чиста измислица.
Така че сребърният дракон напусна Утеха в търсене на Ские, неговия враг, а за очи използваше вътрешния си взор, който неотклонно го водеше по правилния път. В крайна сметка бе достигнал до подножието на едно от леговищата на синия дракон. Не можеше да види входа на пещерата, но чуваше как грамадният й обитател снове из нея. Усещаше как земята се поклаща при всяка стъпка на Ские, а планината стене под удара на помитащата му опашка. Долавяше електричеството във въздуха и парещия дъх на дракона.
Почина си в продължение на няколко часа, след което, щом почувства, че силите му са се възвърнали, започна да се изкачва. От собствен опит знаеше, че Ские навярно е направил достатъчно входове и изходи, водещи към вътрешността на леговището. Просто трябваше да открие някой от тях.
Ские наблюдаваше девойката от расата на човеците пред себе си с едва прикрито презрение. Тайната му надежда, че в нейно лице ще открие жена, на която отново да служи, почти веднага се беше изпарила. Никой не можеше да замени неговата Китиара. Не долавяше нито нейната гореща кръв, нито несдържаната й страст, нито любовта й към сраженията заради чистото предизвикателство или желанието да надхитриш смъртта. Момичето пред него се различаваше от Китиара така, както ледената планина не може да се сравнява с пенливите вълни на океана, които бурята разбива в крайбрежни скали.
За момент Ские дори се изкуши да каже на девойчето да се маха и да изпрати някой възрастен, който да води преговорите от нейно име, ала от докладите на шпионите си знаеше, че именно тя е успяла да обърка плановете на Соламнийците при Санкшън, свалила е щита над Силванести и е пряко отговорна за смъртта на благополучно забравения лорд Таргон.
Мина стоеше пред него, без да проявява признаци на страх, без дори да показва, че е впечатлена, въпреки че можеше с лекота да прекърши крехкото й тяло, само като сключеше челюстите си около него. Дори зъбите му бяха по-големи от нея.
— Значи ти си Лечителката, Вестителката на Смъртта, Покорителката на елфите — изръмжа той.
— Не — отвърна тя. — Аз съм Мина.
Докато говореше, момичето вдигна поглед и срещна неговия. Драконът се втренчи в очите с цвят на кехлибар и съзря собственото си отражение в тях. Отражението му беше умалено, незначително, не на дракон, а на обикновен гущер. Почувства смущение. Нещо в гърлото му заклокочи. Ские издигна шия и разтърси чудовищното си тяло така, че планината под тях потрепери, сякаш за да го увери в собствената му сила и мощ. Независимо от всичко обаче, образът му в кехлибарените очи си оставаше смешно малък.