— Единият, Който Лекува, Единият, Който Носи Смърт и Който Покорява, това е Единият Бог — продължи Мина. — Единият Бог, комуто служа. Комуто и двамата служим.
— Наистина му служих — каза Ские със зъл поглед. — Служих му добре и вярно. И очаквах наградата си.
— Получи я. Беше ти дадено разрешение да навлезеш в Сивотата, за да я потърсиш. Но ако търсенето ти е останало напразно, вината не е в Единия Бог — сви рамене Мина с лека усмивка. — Отказваш се прекалено лесно, Ские. Сивотата е огромно измерение. Едва ли си успял да надникнеш навсякъде. А и в края на краищата почувства присъствието на духа й…
— Така ли е наистина? — Драконът сведе глава, за да се втренчи директно в кехлибарените й очи. Надяваше се, че по този начин отражението му ще нарасне, ала за негова изненада това не се случи. Чувстваше едновременно раздразнение и гняв. — Или беше просто номер, за да ме премахнете от пътя си, да ограбите от мен спечеленото с толкова труд?
Той се приближи още по-близо до нея и издиша облак сяра.
— Преди два века ме взеха от родния ми свят и тайно ме доведоха в Крин. В замяна на услугите ми получих уверението, че един ден ще владея над този свят. Подчинявах се на заповедите, които ми даваха. Пътувах през Порталите. Изпълнявах ролята на съгледвач. И се готвех да получа отплатата си. Време е да се изпълни уреченото. Преди трийсет и осем години можех да се възцаря, но тогава ми казаха, че моментът не е назрял… Сетне дойде великата Малис и братовчедите ми, а аз отново предявих правата си. Тогава можех и да успея да ги спра. Можех да ги сплаша и да ги накарам да ми се поклонят. Но отново ми казахте, че не му е времето. Ето че Берил и Малистрикс придобиха могъществото си, като се хранеха с онези като мен…
— Не като теб — поправи го внимателно Мина.
— Като мен! — протътна гласът на Ские. Гневът му се превръщаше в необуздана ярост. Отражението му си оставаше все така малко и незначително. — В продължение на двеста години живях сред сините дракони, сражавах се рамо до рамо с тях. Чувствам ги по-близки от онези големи, разплути червеи, които разделиха помежду си най-хубавите парчета и стават все по-силни. Проклет да съм, задето се съгласих на онзи пакт и… и се излъгах да навляза в Сивото като някакъв глупак… Твърдя, че бях измамен! — изръмжа той. — Твърдя, че с мен се подиграха! Китиара не е в Сивото. Никога не е била там. Отпратиха ме, за да може друг да управлява вместо мен. Кой е този друг? Ти ли, момиче? Може би Малис? Да не би да е сключено друго тайно съглашение? Това е причината, поради която се върнах — очевидно далеч преди очакваното. Но първото, което чувам, е, че се каниш да тръгнеш на поход срещу Солантъс.
Мина мълчеше и като че внимателно обмисляше нещо.
Ские се помести и люшна опашката си така, че тя се стовари в стената на леговището, запращайки дълбоки тръпки през недрата на планината. Въпреки че земята се разтресе под краката й, Мина оставаше безучастна. Сега тя се втренчи немигащо право в очите му.
— Единият Бог не ти дължи нищо.
Ские ядно си пое дъх. Между зъбите му изпращя мълния, а във въздуха се разнесе острият мирис на озон. Атмосферата се нажежаваше. Нископодстриганата червена коса на Мина се наежи като козината на готова за скок пантера. Тя пренебрегна очевидния му гняв и спокойно продължи:
— В мига, в който пренебрегна задълженията си, ти пристъпи дадената клетва за вярност пред Единия Бог, на когото дължиш всичко. Отдаде любовта и лоялността си на една смъртна жена и изгуби правото си да властваш над Крин. Да владееш света? — Тя го изгледа студено и насмешливо. — Не си достоен да управляваш и купчина оборски тор! Услугите ти повече не са необходими. Онези, които служиха на теб, вече ще служат на мен. А колкото до безценната ти Китиара, никога няма да я откриеш. Отдавна вече не можеш да я достигнеш. Така или иначе винаги си го знаел, нали, Ские?
Очите й продължаваха да го гледат немигащо. Драконът откри, че са го уловили в себе си. Опита да помръдне, да се освободи, ала очите не го пускаха, а кехлибарът им започваше да се втвърдява наоколо му.
— Отказваше да го признаеш — подхвана отново Мина. Гласът й дълбаеше безмилостно в плътта под люспите му. — Защо не се върнеш в Сивотата, Ские? Защо отново не отидеш да търсиш своята Китиара? Можеш да го направиш по всяко време, знаеш го, нали? Сивотата е в ума ти. Наистина беше измамен, но не от Единия Бог, а от самия себе си.
Ские на драго сърце щеше да изпрати своя отговор на Единия Бог — под формата на овъглен труп. От устата му изригна смъртоносен ураган, придружен от огнено бяла мълния. Мълнията порази Мина право в черния нагръдник и малко над сърцето. Крехкото й тяло рухна на пода в пещерата, а деликатните й крайници се свиха изкривено като на умрял паяк. Момичето остана неподвижно.