Ские я наблюдаваше внимателно, предпазливо. Нямаше доверие нито на нея, нито на онзи, комуто тя служеше. Изглеждаше твърде лесно.
Мина вдигна глава. От кехлибарените очи избликна ярка мълния и порази дракона в средата на челото.
Светкавицата обгори люспите му и го проряза до самата опашка. Сърцето се изду болезнено в гръдния му кош, нарушило стабилния си ритъм в поредица от подивели удари. Не можеше да диша. Пред погледа му се спусна сива мъгла. Драконът отпусна глава на каменния под. Очите му се затвориха, изгубени в сивата мъгла, която познаваше така добре. Сивата мъгла, откъдето се разнасяше гласът на търсещата го Китиара. Където имаше единствено празнота…
Мина се изправи. По тялото й нямаше нито драскотина, а бронята й изглеждаше непокътната. Остана в пещерата още няколко минути, загледана към дракона, заключвайки образа му зад дългите си мигли. Сетне се обърна и излезе от леговището.
Слепият просяк остана приклекнал в скривалището си, като през цялото време се опитваше да проумее какво се случва. Беше пристигнал в леговището на Ские едновременно с Мина, само дето бе влязъл през един от задните проходи. А когато разпозна гласа й, изумлението му бе пълно. За последно двамата се бяха срещнали на пътя за Силваност. И макар да не можеше да я види с очите си, я съзираше посредством гласа й. През целия път до планините беше слушал истории за нея и не преставаше да се учудва как мистериозно изчезналото сираче от Цитаделата на светлината се е появило отново, при далеч по-загадъчни обстоятелства. Спомняше си, че при първата им среща Мина го разпозна като сребърния дракон, който някога бе охранявал Цитаделата.
Но учудването му да я види тук беше далеч по-слабо от удивлението, което изпита, вслушвайки се в разговора й със Ские. Вече започваше да разбира, да открива търсените отговори, но ги намираше за смущаващи и трудни за осъзнаване.
Огледало долови как яростта на Синия нараства с всеки изминал миг. Потрепери при мисълта за участта, която очакваше Мина, не толкова заради самата нея, колкото заради спомена за сирачето, което бе познавал някога. Сега отговорността да се върне и да разкаже на Златна Луна каква ужасна съдба е сполетяла нейната любима дъщеря, се падаше нему. Чу как изпращя мълнията и се приведе под ударната вълна на гръмотевицата.
Ала не Мина изкрещя в агония и болка, а Ские. Сега откъм великия син дракон се долавяха единствено редки жалостиви стенания.
Отекнаха човешки стъпки, след което и те заглъхнаха. В леговището се спусна тишина.
Огледало повече усещаше през камъка, отколкото чуваше неравния ритъм на драконовото сърце. Той потрепери. Пулсът на създанието отслабваше. Разнесе се ново стенание, този път изпълнено с гняв и отчаяние.
Нещата започваха да се изясняват. При появата си над Крин, Ские не му се беше сторил чак толкова голяма заплаха. С времето обаче, Синият необяснимо бе наедрял до чудовищни размери. Сега вече знаеше истинската причина за това. Старият му враг не беше родом от този свят.
Сляп или не, сред виещите се коридори на този дом Огледало се чувстваше като у дома си. Той се преобрази в истинската си драконова форма, така че да може да се придвижва без затруднения. Тялото му се плъзгаше по коридора с прибрани криле. Използваше своя вроден усет по начина, по който един обикновен слепец би протягал ръце, за да открие пътя си в мрака. Водеха го миризмата, звукът и познанието за привичките на драконите при изграждането на техните обиталища, както и споменът за онзи последен, изпълнен с агония и болка вик.
Напредваше предпазливо. В околностите на леговището имаше и други сини дракони. Чуваше, макар и слабо, гласовете им, но не разбираше за какво си говорят. Долавяше миризмата им — примесена с дъх на гръмотевици, и се боеше, че някой от тях все пак може да реши да се появи, за да провери какво се е случило с водача им. Ако го откриеха тук, едва ли би могъл да издържи в неравната битка.
Гласовете им постепенно заглъхнаха. Чу плясък на криле. Леговището вонеше на сини дракони, но инстинктът подсказваше на Огледало, че слугите на Ские са си отишли. Бяха го оставили да умре. Сега Мина бе техен господар.