Сребърният дракон не беше изненадан, нито пък можеше да ги вини. Съвсем живо си спомняше собствената си среща с нея. Тогава тя му предложи да го излекува, а той бе почувствал силно изкушение да й позволи да го стори. Само за миг беше пожелал не толкова да възстановят зрението му, колкото да открие отново онова, което всички те бяха изгубили със заминаването на боговете. В онази секунда от фаталната грешка го бе спасил единствено неочакваният вледеняващ страх. Така че й бе забранил да го доближава. Мракът край нея беше далеч по-тъмен от онзи, в който живееше самият той.
Най-сетне Огледало достигна каверната, където Ские лежеше и задавено се опитваше да си поеме дъх. Опашката на Синия потрепваше и се удряше спазматично в околните стени. Тялото му се огъваше, а ноктите му дращеха по каменния под. Крилата се движеха вяло, а зъбите му бяха оголени в агония.
Лесно можеше да излекува тялото на синия дракон, ала това едва ли щеше да бъде от полза, ако не успееше да излекува ума му. Лоялността на Ские към Китиара постепенно се бе превърнала в безнадеждна любов, смрачила се до натраплива идея, подхранвана и опазвана, докато от нея някой или нещо виждаше полза. А когато нуждата беше изчезнала, натрапливата идея се бе превърнала в удобно оръжие.
Милосърдието изискваше от него да позволи на Ские да умре. Ала Огледало не можеше да си позволи да прояви милост. Нуждаеше се от отговори. Искаше да разбере дали онова, от което се боеше най-силно, е вярно.
Той приклекна до тялото на своя умиращ враг, разпери сребърните си криле над него и от устата му започнаха да се леят думи, произнесени на древния език на драконите.
27
Градът спи
Седнал в тъмното върху дървената дъска, която му служеше за легло в килията и заслушан във вече четвъртата от историите за чичо Трапспрингър, с които го гощаваха през последния час, Джерард се зачуди дали се счита за наказуемо да удушиш кендер, и ако не — щяха ли да бъдат приети действията му като законна самозащита, заслужаваща публично одобрение.
— … Та значи, пътувал си чичо Трапспрингър към Корабно гробище в компанията на още петима кендери, един гном и някакво блатно джудже, чието име обаче не си спомням. Мисля, че беше Фъдж. Не, това е едно друго блатно джудже. Ролф? Е, може би. Добре де, да приемем, че е бил Ролф. Не че има голямо значение, понеже чичо Трапспрингър никога повече не го срещнал. Обратно към историята. Чичо Трапспрингър тъкмо се бил натъкнал на една кесия със стоманени монети. Така и не можел да си спомни откъде я има, вероятно някой я бил изпуснал. Дори и да е било тъй, никой не дошъл да си я потърси и понеже притежанието е девет десети от живота на котката, чичо Трапспрингър решил, че може да похарчи част от парите за вълшебни предмети, пръстени, талисмани и някоя и друга отвара. Трябва да ти кажа, че той беше изключително привързан към магията. Винаги казваше, че никога не знаеш кога една отвара може да ти влезе в работа, но не бива да забравяш, че преди да я изпиеш, трябва да си запушиш носа. Та, влязъл той в онзи магазин за магически предмети, но в секундата, в която кракът му престъпил прага, се случило най-хубавото нещо на света. Собственикът на магазина по една щастлива случайност се оказал магьосник, и същият този магьосник рекъл на чичо Трапспрингър, че недалеч от Корабно гробище, в една пещера, живеел черен дракон, който си имал най-чудесната колекция от вълшебни предмети, виждана някога по лицето на Крин. Магьосникът не можел да приеме пари от чичо Трапспрингър, както сам изтъкнал, след като той, чичо Трапспрингър, със съвсем мъничко усилие можел да убие дракона и да задържи онези от вълшебните предмети, които най-много му харесат. Чичо Трапспрингър веднага решил, че това е отлична идея. Той поискал да го упътят към пещерата, което магьосникът услужливо сторил и…
— Млъкни! — произнесе през стиснати зъби Джерард.
— Какво? — рече Тасълхоф. — Каза ли нещо?
— Казах „млъкни“. Опитвам се да поспя.
— Ама аз тъкмо стигнах до най-интересната част. Когато чичо Трапспрингър и петимата други кендери отишли при пещерата…
— Ако не замълчиш, ще дойда при теб и ще те накарам да млъкнеш — изрече Джерард с такъв тон, че да не остави никакви съмнения за искреността на намеренията си. Той се обърна на другата страна.
— Ако питаш мен, сънят си е чиста загуба на време…
— Да, но не те питам. Тишина.
— Аз…
— Тишина.
Разнесе се шум, подсказващ, че Тас се намества по-удобно на дървената си дъска — точно срещу тази на Джерард. Очевидно, за да го измъчват допълнително, бяха решили да го заключат в една и съща килия с кендера, оставяйки гнома съвсем сам в отсрещната.