— Сър рицар? — повика отново тя и се огледа.
— Златна Луна! — обади се развълнувано Тасълхоф. Той махна с ръка. — Тук сме!
— Ти ли си, Тас? Говори по-тихо. Търся рицаря сър Джерард…
— Тук съм, Първа учителко — каза Джерард.
Той се смъкна от дъската и объркано приближи до железните решетки. Кендерът на свой ред достигна решетките с един конвулсивен скок, след което протегна ръце през пречките и опита да промуши лице през тях. Гатанко също се беше събудил и тъкмо ставаше от пода. Гномчето изглеждаше уморено, замаяно и изключително подозрително.
Златна Луна издигна дългата бяла свещ, която държеше. Доближи я до лицето на Джерард и известно време се взира търсещо в очите му.
— Тасълхоф — каза накрая тя, — това ли е Соламнийският рицар, за когото ми разправяше? Същият, който те е отвел при Палин в Квалинести?
— О, да, съвсем същият, Златна Луна — отговори кендерът.
Лицето на Джерард пламна.
— Зная, че вероятно ви е трудно да повярвате, Първа учителко. Но в този случай кендерът говори истината. Фактът, че ме откриха облечен в дрехите на ездач от Ордена на Мрачните рицари…
— Не казвайте нищо повече, сър — прекъсна го бързо Златна Луна. — Вярвам на Тас. Познавам го. Познавам го от години. Той ми разказа, че сте доблестен и храбър мъж и че сте негов добър приятел.
Джерард се изчерви още повече. Само преди няколко минути „добрият приятел“ на Тас съсредоточено бе обмислял как да се отърве от тялото му, след като го удуши.
— Най-добрият — казваше Тасълхоф. — Най-добрият приятел в целия свят. Ето защо дойдох да го търся. А сега, щом взаимно се намерихме, отново сме заключени, както в добрите стари времена. Тъкмо разказвах на Джерард всичко за чичо Трапспрингър…
— Къде съм? — попита внезапно гномчето. — Кои сте вие?
— Първа учителко, нека ви обясня… — започна Джерард.
Златна Луна вдигна ръка в заповеден жест, който накара всички, включително и Тас, да замълчат.
— Няма нужда от обяснения — каза тя, като отново се втренчи в очите на рицаря. — Дошли сте тук на гърба на син дракон.
— Да, Първа учителко. Тъкмо се канех да заявя в свое оправдание, че нямах голям избор, така че…
— Да, да. Няма значение. Трябва да бързаме. Лейди Одила каза, че драконът все още е някъде в района и въпреки че така и не са го открили, според нея все още е в околностите на Солантъс. Вярно ли е това?
— Аз… Няма как да зная със сигурност, Първа учителко — отвърна объркано Джерард. В началото си бе помислил, че е дошла да го обвинява, после — че иска да се помоли за него, или каквото там правеха Мистиците. Сега обаче със сигурност разбираше какво иска тя. — Предполагам. Напълно е възможно. Синият дракон обеща да изчака завръщането ми. Възнамерявах да доставя съобщението си пред Съвета на рицарите и веднага да отлетя обратно за Квалинести, за да помогна с каквото мога на елфите по време на сражението.
— Отведете ме там, сър.
Джерард се втренчи с празен поглед в нея.
— Трябва да отида там — продължи тя със странно безумен глас. — Разбирате ли? Трябва да открия начин да стигна дотам, а вие и вашият дракон можете да ми помогнете. Тас, спомняш си обратния път, нали?
— До Квалинести ли? — попита развълнувано кендерът. — Разбира се, че зная пътя! А и ми се намира някоя и друга карта…
— Не до Квалинести — отговори Златна Луна. — До Кулата на Върховното чародейство в Нощлунд. Каза, че си бил там, Тас. Ще ми покажеш пътя.
— Първа учителко — заекна рицарят. — Аз съм затворник. Чухте обвиненията срещу мен. Не мога да ходя никъде.
Златна Луна обви ръка около една от пречките на решетката. Стисна толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха като кост.
— Надзирателят заспа. Направих му заклинание. Не може да ме спре. Никой не може да ме спре. Трябва да отида в Кулата. Трябва да говоря с Даламар и Палин. Мога да ходя и ще ходя, ако се наложи, но драконът е по-бърз. Ще ме заведете там, нали, сър Джерард?
Дългите години, прекарани във водачество на Ордена на Мистиците бяха приучили Златна Луна да заповядва, а заповедите й да бъдат изпълнявани. Красотата и тъгата й го трогнаха. Освен всичко това обаче, тя му предлагаше възможността да се върне в Квалинести, да се бие, да живее или умре редом с онези, за които го беше грижа.
— Ключът за килията е на халката, която надзирателят носи… — подхвана той.