— Ранен ли си? — попита елфът. Звучеше по-скоро раздразнено, сякаш не толкова го тревожеше състоянието на магьосника, а мисълта, че е възможно да изразходва малка част от силите си, за да му помогне.
Палин се изправи с усилие. Говоренето му причиняваше болка. Все още чувстваше неприятно дразнене в гърлото.
— Добре съм — изграчи, като наблюдаваше елфа по същия начин, по който и елфът наблюдаваше него — предпазливо и с подозрение. — Благодаря ти, че ни помогна…
Даламар махна рязко с мъртвешки бялата си ръка. Беше толкова бледа, че на фона на черния ръкав изглеждаше едва ли не безплътна.
— Направих онова, което се очакваше от мен, като се има предвид забърканата от вас каша. — Бледата ръка се стрелна и улови Тас за яката. — Ела с мен, кендере.
— С удоволствие ще те придружа, Даламар — отвърна Тас. — О, и между другото, това съм аз, Тасълхоф Кракундел, така че наистина няма нужда да ме наричаш „кендере“ с толкова гаден глас. Много се радвам да те видя отново, само дето малко ме щипеш. Всъщност направо си ме боли…
— Без да говориш — наблегна мрачният магьосник и вещо изви яката му така, че почти прекъсна притока на въздух през гърлото му. Сетне повлече гърчещото се телце след себе си през малката стая към една тежка дървена врата. Пръстите му изписаха тайнствен знак във въздуха и вратата безшумно се отвори.
Без да изпуска Тас, Даламар се обърна към Палин.
— Трябва да си поговорим сериозно с теб, Маджере.
— Чакай! — извика дрезгаво магьосникът и примижа от болката в гърлото си. — Къде е баща ми? Видях го.
— Къде? — намръщи се елфът.
— На върха на Сребърната стълба — обади се услужливо Тасълхоф. — И двамата го видяхме.
— Нямам представа. Не съм го изпратил аз, ако това си мислеше — отвърна Даламар. — Макар че оценявам помощта му.
Той излезе навън. Вратата се затръшна зад гърба му. Разтревожен, едва ли не на ръба на паниката, чувствайки, че се задушава, Палин се хвърли към нея.
— Даламар! — извика той и заудря по дървото. — Не ме оставяй тук!
Елфът отвърна нещо, ала думите му бяха просто напевно заклинание.
Палин си даде сметка, че разпознава магията — използваше се за заключване.
Изгубил сили, той най-сетне се плъзна и отпусна изтощено на студения каменен под.
Затворник.
3
Издига се слънце
В мрачните часове преди настъпването на зората, Гилтас, кралят на Квалинести, стоеше на балкона в двореца си. Беше там по-скоро тялом. Душата му бродеше из улиците на смълчания град, спираше пред всяка врата, надничаше през всеки прозорец. Виждаше младоженци, заспали в прегръдките си. Задрямала от умора майка, люлееща нежно своето бебе. Млади братя, спящи заедно с хрътка, и тримата — сънуващи, че тичат и играят сред огрени от слънцето ливади. Възрастен елф, намиращ се в леглото, в което бе спял баща му, а преди него — неговият баща. Над леглото виждаше портрет на починалата съпруга на елфа. В съседната стая пък, заедно със своята жена, спеше синът, който щеше да го наследи.
— Спете дълго — казваше душата на Гилтас на всички тях. — Не ставайте прекалено рано на сутринта, понеже щом се събудите, не ще посрещнете нов ден, а края на дните си. Слънцето в небето не изгрява, а залязва. Светлината му носи нощта на мрака и отчаянието. Но спете, спете в мир. Нека бдя над спокойния ви сън.
— Ваше величество — каза нечий глас.
Гилтас не искаше да му обърне внимание. Знаеше, че щом се обърне, щом се вслуша и отговори, магията на мига ще се разбие на парчета. Душата му щеше да се върне в тялото, а народът на Квалинести щеше да открие, че сънят му е нарушен от видения за дим и огън, кръв и бляскаща стомана. Опита да се престори, че не е чул, ала дори и така виждаше, че ярките сребърни звезди започват да слабеят, а по небето се разлива бледа руменина.
— Ваше величество — каза нечий друг глас.
Зора. А със зората — смърт.
Гилтас се обърна.
— Наместник Медан — произнесе с едва загатната студенина в тона. Отмести очи от водача на Мрачните рицари на Нерака към човека до него, към собствения си доверен прислужник. — Планшет. От вида и на двама ви личи, че имате новини за мен. Наместник Медан, ще чуя първо вашите.
Алексиъс Медан, мъж от расата на човеците в петдесетте си години, се поклони почтително на краля, но в действителност и той, и Гилтас знаеха, че Медан е истинският управник на Квалинести и че е бил такъв още откакто, трийсет години по-рано, Мрачните рицари на Нерака бяха завладели страната по време на Войната с Хаос. Гилтас, от своя страна, беше известен на света като „Марионетния крал“. Рицарите бяха взели решение да оставят очевидно слабия и постоянно боледуващ младеж на трона, за да умиротворят народа на елфите и да им създадат усещането, че все пак са запазили някакъв контрол над държавата си. В реалността наместникът бе човекът, който дърпаше конците на марионетката, а държавникът Палтейнон — могъщият сенатор от Талас-Ентия — диригентът, който оркестрираше музиката за представлението.