Тасълхоф поклати глава.
— Не вярвам причината да е в него. Даламар също е затворник. Поне така твърдеше пред Палин. — Кендерът сведе очи и нервно подръпна предницата на ризата си. — Има и друго, Златна Луна. Нещо, което не казах никому и което ми се случи в Нощлунд.
— Какво, Тас? — изгледа го загрижено тя.
Сега кендерът изглеждаше напълно отпаднал духом. Всичката му жизнерадост бе изчезнала безследно. Беше провесил нос, а лицето му бе силно пребледняло. Трепереше. Трепереше от страх. Джерард чувстваше нарастващо изумление. Често си мислеше, че няма да е никак зле, ако малките проклетници поне веднъж усетят какво е да бъдеш изплашен, за да разберат, че животът невинаги се състои от пикници край гробницата, шеги с началника на охраната и задигането на разни дреболии от джобовете на другите. Животът беше тежък и труден и трябваше да бъде приеман на сериозно. Сега обаче, обезсърченият и изплашен вид на Тас накара рицаря да отмести очи. Не знаеше защо, но имаше чувството, че е изгубил нещо, че някой му е отнел нещо, както от него, така и от света.
— Златна Луна — прошепна ужасено кендерът. — Видях себе си в онази гора.
— Какво искаш да кажеш, Тас? — попита тихо тя.
— Видях собствения си призрак! — каза той и потрепери. — Никак не беше интересно. Никога не си бях представял, че може да се почувствам така. Изглеждах изгубен и самичък и търсех нещо. Знам, че звучи странно, но винаги съм смятал, че след като умра, ще се срещна с Флинт. Че може би ще подхванем някое приключение заедно или просто ще си почиваме, а аз ще му разказвам истории. Но не бях тръгнал на никакво приключение. Просто бях сам… и изгубен… и нещастен.
Той вдигна очи и Джерард смутено съзря как по мръсната буза на кендера се стича една сълза.
— Не искам да бъда мъртъв по този начин, Златна Луна. Ето защо не трябва да се връщам там.
— Но не разбираш ли, Тас? — каза тя. — Тъкмо поради това се налага да се върнеш. Не мога да го обясня, но съм сигурна, че онова, което двамата с теб сме видели, е нередно. Животът на този свят би трябвало да е просто спирка преди едно по-далечно пътуване. Предполага се, че душите ни трябва да заминат към следващото измерение, за да научат нови неща и да продължат да израстват. Може би ни е позволено да се позабавим, за да изчакаме някой, както Речен Вятър обеща да чака мен или Флинт навярно чака теб. Ала сега никой от нас не може да си тръгне. Двамата заедно трябва да опитаме да освободим тези души от килията на света, както е сигурно, че и ти самият трябва да излезеш от тази. Единственият начин е да отидем в Нощлунд. Сърцето на загадката е именно там. — Тя му подаде ръката си. — Ще дойдеш ли?
— И няма да им позволиш да ме изпратят обратно в миналото? — опита да се спазари колебливо той.
— Обещавам, че решението дали да се върнеш, или не, остава изцяло твое — отговори тя. — Няма да им позволя да те изпратят в миналото против волята ти.
— Ами добре тогава — рече Тас, като се изправи и се поотупа от прахта. После внимателно провери да не е забравил някоя от многобройните си кесии. — Ще те заведа при Кулата, Златна Луна. Нали разбираш, по една щастлива случайност разполагам с много надежден компас на тялото.
Гномът, който в този момент тъкмо привършваше с остъргването на последните остатъци от разтопен метал, сякаш само това чакаше, за да подхване пространна лекция за компасите, основните принципи на корабоводенето, магнетита и теорията на своя прачичо по въпроса защо север се намира на север, а не на юг, която се бе оказала доста спорна и продължавала да бъде дискутирана и до ден-днешен.
Златна Луна пренебрегна бърборенето на гномчето и безсмислените, изстреляни напосоки въпроси, които Тас започна да му задава. Тя имаше цел и смяташе да я постигне. Без да се страхува, спокойна и сдържана, лечителката ги поведе нагоре по стълбите, покрай заспалия на писалището си надзирател и вън от затвора.
Сетне забързаха през дремещия Солантъс — град, изтъкан от тишината и сумрака на настъпващата перленосива зора. Гномчето се беше привело като отпусната пружина.
Тас пазеше необичайно за него мълчание. Стъпките им не издаваха нито звук. Ако някой ги видеше, вероятно би ги взел за призраци, бродещи безцелно из празните улици. Но не срещнаха никого и никой не срещна тях. Никъде не се забелязваше и нощната стража, нито тръгнали към пазарищата земеделци или пък прибиращи се окъснели гуляйджии. Не се чуваше кучешки лай, нито бебешки плач.