Джерард имаше чувството, че докато Златна Луна преминава из градските улици, издутата й наметка отново покрива града с одеялото на съня, затваря очите на вече будните и приспива още по-дълбоко унесените в сладка дрямка.
Напуснаха Солантъс през главните порти, без да има никой буден, който да ги спре.
28
Градът се събужда
Лейди Одила се събуди, за да открие, че слънцето блести право в очите й. По правило тя не спеше до късно; обикновено ставаше малко преди сивата светлина на зората да се прокрадне през прозореца. Мразеше да се успива. Чувстваше се оглупяла и отпусната и я болеше главата, сякаш беше прекарала цялата нощ из градските таверни. Вярно, след присъствието си на Съвета, се бе отбила в „Кучето и патицата“, любимата таверна на соламнийците, но не за да пие, а за да стори онова, което беше обещала на Първата учителка: да разпита дали някой не познава Джерард ут Мондар или пък е чувал нещо за него.
Рицарите не успяха да се сетят каквото и да е. Един каза, че познавал някого, който току-що се бил завърнал от онази част на Ансалон или там някъде, а друг спомена, че шивачката на жена му може би имала брат, който бил моряк и вероятно бил работил за бащата на Джерард. Не беше много убедително. Одила обърна по чаша-две силно ябълково вино с неколцина познати, след което се прибра да се наспи.
Докато нахлузваше през глава ленената риза, подплатената кожена туника и вълнените чорапи, които носеше под бронята си, жената-рицар ругаеше под нос факта, че така и не бе успяла да стане рано и да поведе поредния патрулен обход в търсене на синия дракон. Надяваха се да заловят създанието, докато ловува на хлад из сутрешните мъгли и преди да се е прибрало обратно в леговището си, далеч от ярките дневни лъчи на слънцето. Дотук с хубавата идея. Все пак нищо не им пречеше да опитат да заловят звяра и докато спи.
Тя облече връхната дреха с избродиран герб на Соламнийския орден, пристегна меча около кръста си, заключи вратата и забърза към щаба. Обитаваше втория етаж в сградата на бивша странноприемница, използвана от рицарите, които нямаха къщи в града, но служеха в Солантъс. Докато с дрънчене се спускаше надолу по стълбите, откри, че другарите й по оръжие също са малко по-мудни от обичайното. Едва не се сблъска със сър Алфрик, който предполагаемо трябваше вече да е сменил началника на стражата при главните порти, но очевидно беше решил да позакъснее, защото тъкмо изхвърчаше от стаята си, понесъл в едната ръка ризата и меча, а в другата — шлема си.
— Добро утро и на вас, сър — каза Одила с многозначителен поглед към предницата на панталоните му.
Сър Алфрик се изчерви като домат, след което забързано пристегна съответните връзки, за да се приведе в благоприличен вид и продължи тичешком надолу.
Като се усмихваше потайно на шегата си и доволна от това, че случаят я бе спасил от порицание, Одила пъргаво влезе при оръжейника. Предишният ден беше оставила нагръдника си за поправка на една откъсната кожена каишка и изкривена катарама и бе получила уверенията им, че до сутринта бронята ще бъде готова. Всички, които срещаше, обаче, изглеждаха сънени и размъкнати или раздразнени и ядосани. Изненадано се размина с мъжа, който трябваше да смени нощния надзирател в затвора. Рицарят се прозяваше и със залитане бързаше да се яви на работа.
Да не би всички в Солантъс да се бяха успали?
Известно време Одила размишлява над този тревожен въпрос. Онова, което в началото й се бе сторило просто като странна и неприятна случка, започваше да придобива все по-сериозно значение. Нямаше никаква причина да вярва, че необичайният пристъп на леност, сполетял жителите на града, има каквото и да е общо със затворниците, но просто за да бъде сигурна, реши да се отбие дотам и да се увери лично.
Когато пристигна, откри, че в затвора цари покой, и още по-точно, че надзирателят се е проснал на писалището си и похърква блажено, но ключовете все още висят върху куката на стената. Лейди Одила го събуди с остро почукване на кокалчетата на пръстите си по голото му теме, при което мъжът рязко се изправи и замига, гледайки я объркано. Докато надзирателят идваше на себе си от сладката дрямка, тя обиколи килиите и скоро установи, че всичките им обитатели също спят непробудно. Никога дотогава в затвора не бе царила такава тишина.
Поуспокоена, Одила реши, след като така и така вече беше тук, да се отбие при Джерард и да му съобщи, че е открила хора, които биха могли да потвърдят самоличността му. Жената-рицар слезе по стълбите, заобиколи ъгъла и се закова изумено. Сетне поклати глава, обърна се на пети и бавно се върна горе.