— А тъкмо бях готова да предположа, че може и да говори истината — каза сама на себе си. — Това ще ме отучи да се възхищавам на очите с цвят на метличина. Мъже! Родени лъжци. Всичките до един.
— Свири тревога! — нареди на сънливия надзирател. — Предупреди стражата. Затворниците са избягали.
Остана замислена за момент, чудейки се как да постъпи. Първоначалното й разочарование вече се изпаряваше и отстъпваше място на яда. Беше му се доверила — само изчезналите богове знаеха защо ли всъщност, — а той бе избягал. Не че й се случваше за пръв път, но възнамеряваше да е за последен. Тя излезе и се насочи към конюшните. Знаеше накъде са се отправили Джерард и неговите приятелчета. Разбира се — право към дракона. Когато стигна до конюшните, първо провери дали не липсват коне. Нямаше такива, следователно рицарят бе тръгнал пеша. Това поне отчасти й донесе облекчение. С късите си крачета гномът и кендерът със сигурност щяха да го забавят.
Метна се на коня си и препусна през улиците на Солантъс, докато градът съвсем бавно се пробуждаше, сякаш всичките му жители страдаха от зловредните ефекти на повсеместен махмурлук.
Премина през множеството порти, като спираше единствено, за да се увери дали някой е виждал бегълците през нощта. Никой от стражите не ги бе забелязвал, но така или иначе по време на смяната надали бяха видели нещо по-различно от вътрешността на клепачите си. Когато пристигна при последната порта, откри, че Звездният учител Микелис също е там.
Стражите тук бяха почервенели и раздразнени. Началникът им казваше вбесено на Микелис:
— … ги залових да спят на пост.
Одила дръпна юздите.
— Какво има, Звездни учителю? — попита тя.
Потънал в собствените си мисли, той явно не я разпозна, въпреки че се бяха виждали по време на делото.
— Първата учителка е изчезнала. Миналата нощ не е спала в леглото си…
— Тогава сигурно е била единствената, която не е спала в Солантъс — сви рамене жената-рицар. — Може да е отишла при приятел.
Микелис клатеше глава.
— Не е, търсих навсякъде, говорих с всички. Никой не я е виждал откакто напусна Съвета на рицарите.
Одила обмисли чутото.
— Съветът на рицарите. Където Първата учителка говори в защита на Джерард ут Мондар. Вероятно ще ви заинтересува, Звездни учителю, че през изминалата нощ затворникът е избягал от килията си.
Той я погледна шокирано.
— Разбира се, вие не намеквате, че…
— Помогнали са му — отвърна намръщено Одила. — Получил е помощ, и то от човек с мистични способности.
— Не мога да повярвам! — изкрещя разгорещено Микелис. — Първата учителка Златна Луна никога не би…
Одила не чака, за да чуе повече за Първата учителка Златна Луна. Тя пришпори коня си в галоп и препусна през портата и надолу по главния път. Докато яздеше, опитваше да сложи мислите си в ред, да стигне до каквото и да е. Беше повярвала на историята на Джерард, колкото и странна и фантастична да бе тя, а убедителната му молба в края на делото — молба в полза на елфите от Квалинести, я беше впечатлила. Но още по-впечатлена бе от Първата учителка, което си беше направо невероятно, като се вземеше предвид, че лейди Одила по правило нямаше голяма вяра на разните му чудеса на сърцето, или с каквото там си губеха времето днешните мистици. Даже повярва на кендера. Някъде по това време й се наложи да си зададе въпроса дали пък не е започнала да губи здравия си разсъдък.
Вече се беше отдалечила на около две мили от града, когато забеляза, че към нея приближава друг ездач. Мъжът пришпорваше немилостиво коня си и препускаше ниско приведен, за да увеличи още повече скоростта. Когато профуча край нея, Одила забеляза, че от устата на животното капят големи късове пяна. Облеклото на мъжа й беше познато. Ездачът беше съгледвач, а от лудешкия бяг на животното под него можеше само да се заключи, че новините са особено спешни. Любопитството я жегна, ала все пак продължи по пътя си. Каквито и да бяха вестите, щяха да почакат до завръщането й.
Язди още близо миля, преди да чуе първата тръба.
Одила дръпна юздите, обърна се в седлото и смаяно се загледа към градските стени. Обадиха се още тръби, последвани от призива на барабаните, което означаваше само едно: беше забелязан враг и врагът приближаваше. В западна посока, точно над линията на хоризонта, се виждаше огромен облак прах. Тя се втренчи в облака, като се опитваше да разбере какво го причинява, но се намираше твърде далеч от него. Постоя нерешително в продължение на няколко секунди. Тръбите я зовяха назад, за да поеме задълженията си на градските стени. Собственото й чувство за дълг обаче я караше да продължи напред и да залови отново избягалия затворник.