— Бръснач ще ви отведе до Нощлунд, Първа учителко — говореше Джерард с приглушен и изпълнен с почтителност глас. — Ако, както твърди кендерът, Кулата на Върховното чародейство е там, драконът ще я открие. Не е нужно да разчитате на указанията на кендера. Но все пак ви умолявам да размислите. — Гласът му стана по-откровен и напрегнат: — Нощлунд има лоша слава, и от това, което съм чувал, тя е напълно заслужена.
Мълчание. А после:
— Много добре, Първа учителко. Щом това е вашето желание…
— Така е, сър — отекна чистият и решителен глас на Златна Луна откъм пещерата.
Джерард отново заговори.
— Предсмъртното желание, което Карамон отправи към мен, беше да отведа Тасълхоф при Даламар. Може би е най-добре да пътувам заедно с вас. — В тона му се долавяше неохота. — Но и вие чувате призива на тръбите. Солантъс е нападнат. Трябва да се върна в града…
— Зная какво е имал предвид Карамон, сър Джерард — каза Златна Луна. — Разбирам смисъла на молбата му към вас. Сторили сте повече от достатъчно, за да изпълните предсмъртното му желание, така че спокойно мога да ви освободя от отговорността. Вашият живот и този на кендера се бяха преплели, ала сега пътищата ви се разделят. Имате пълното право да се върнете и да се включите в защитата на Солантъс… Оттук поемам аз. Какво казахте на дракона за мен?
— Казах на Бръснач, че сте мрачен мистик, който пътува под прикритие. Водите с вас кендера, защото твърди, че е намерил път към вътрешността на Кулата. Гномът е негов съучастник, тъй че няма как да ги разделите. Бръснач ми повярва. Разбира се, че ми повярва — прибави с горчивина Джерард. — Всички вярват на лъжите, които изричам, и никой не вярва на истината. Питам се що за странен и извратен свят сме принудени да обитаваме?
Той въздъхна тежко.
— Имате писмото от крал Гилтас — отбеляза Златна Лу на. — Поне на него ще повярват.
— Дали? Струва ми се, че ги надценявате. Трябва да побързате, Първа учителко. — Рицарят замълча и сякаш отново започна да спори със себе си: — И все пак, колкото повече мисля по въпроса, толкова по-малко склонен съм да ви пусна да отидете съвсем сама в Нощлунд…
— Нямам нужда от защита — увери го тя с омекнал глас. — И мисля, че дори и да имах, едва ли бихте могли да ми я предложите. Който и да ме зове там, сигурна съм, че ще се погрижи да пристигна невредима. И не губете вяра в истината, сър — допълни внимателно. — Нито се бойте от нея, колкото и ужасна да ви се струва.
Одила стоеше нерешително пред входа на пещерата и се чудеше как да постъпи. Джерард имаше шанс да избяга, ала не се възползваше от него. Вместо това смяташе да се върне и да се включи в защитата на Солантъс. Всички вярват на лъжите, които изричам, никой не вярва на истината.
Тя изтегли меча си от ножницата, стисна го здраво, след което напусна прикритието на дърветата и твърдо се насочи към пещерата. Джерард стоеше с гръб към нея и се взираше в мрака отвъд. Носеше кожените дрехи на драконов ездач, единствените, които имаше и които бе носил в затвора. Беше си взел обратно меча и колана. В ръката си държеше кожения шлем. И беше сам.
Долавяйки стъпките й, Джерард се обърна, а щом я забеляза, завъртя очи и поклати глава.
— Ти! — измърмори. — Само ти ми трябваше. — Отново се взря в тъмнината.
Одила доближи върха на оръжието си към врата му. Забеляза, че очевидно се бе облякъл набързо. Или това, или го бе сторил на тъмно, понеже кожената туника бе обърната наопаки.
— Ти си мой пленник — заяви му сурово. — Не мърдай. Не се опитвай да извикаш дракона. Една дума и ще те…
— Какво? — поиска да узнае рицарят.
Той се завъртя, като изблъска острието на меча й встрани от пътя си, след което я подмина, за да се отдалечи от пещерата.
— Ако идваш, идвай — заяви безцеремонно. — Или ще стигнем в Солантъс чак след края на битката.
Одила се усмихна, ала едва щом отново й бе обърнал гръб и не можеше да я види. Отново придаде суров израз на лицето си и забърза след него.
— Я почакай! — каза тя. — Къде си мислиш, че отиваш?
— Обратно в Солантъс — отвърна хладно той. — Не чуваш ли тръбите? Градът е нападнат.
— Ти си мой пленник…
— Чудесно, аз съм твой пленник — съгласи се рицарят. После й подаде меча си. — Къде е конят ти? Предполагам, че едва ли си довела кон и за мен. Не, разбира се, че не. Това щеше да изисква известна предвидливост, но вече сме наясно, че имаш ум колкото на тритон. Доколкото обаче си спомням, конят ти е здраво животно. До Солантъс не е далеч. Може да носи и двама ни.