Одила използва дръжката на меча му, за да се почеше по тила.
— Къде изчезна лечителката? И останалите? Кендерът и гномът. Твоите… мм… съучастници.
— Там вътре — отговори рицарят и махна с ръка по посока на пещерата. — Бръснач също е вътре, но в дъното. Смятат да потеглят по здрач. Чувствай се свободна да се присъединиш към тях и да се изправиш срещу дракона. Особено, след като си довела само един кон.
Одила стисна устни в усилието да не се разсмее.
— Наистина ли възнамеряваш да се върнеш в Солантъс? — попита, като се намръщи мрачно.
— Да, наистина, лейди рицар.
— Тогава, предполагам, ще ти трябва това — рече тя и му подхвърли обратно оръжието.
Джерард беше толкова изненадан, че едва не го изпусна.
Сега беше ред на Одила да го подмине. Докато го правеше, тя му намигна и му хвърли дяволит поглед с крайчето на окото.
— Конят може да носи и двама ни, Царевичко. Както сам каза, трябва да побързаме. А, и е най-добре вече да си затвориш устата, за да не глътнеш някоя муха.
Рицарят се взираше слисано в нея, след което скочи подире й.
— Значи ми вярваш?
— Сега ти вярвам — отвърна многозначително Одила. — Не искам да наранявам чувствата ти, Царевичко, но не си достатъчно умен, за да скалъпиш сцената, която ми изигра преди малко. Пък и — въздъхна дълбоко тя — историята ти е толкова глуповата, с всичките й там млади деветдесетгодишни старици, мъртви-живи кендери и гноми. Няма начин да не ти повярвам. Никой не може да измисли нещо подобно и да очаква да му се размине. — Одила го погледна през рамо. — Значи наистина имаш писмо от краля на елфите?
— Искаш ли да ти го покажа? — попита с недоволна усмивка той.
Тя поклати глава.
— Не на мен. Признавам си съвсем честно, че дори не знаех елфите да имат крал. Нито пък ме е грижа за него. Но предполагам, че е хубаво, дето някой все пак се интересува от тези неща. Що за войн си ти, Царевичко? Не ми се струваш от най-мускулестите — подметна презрително, взирайки се в ръцете му. — Може би си от жилавите?
— Ако лорд Тасгол ми позволи да се бия — измърмори рицарят, — имате думата ми, че няма да се опитам да избягам. Ако пък не, ще правя каквото и да е, ще помагам на ранените, ще гася пожари или ще…
— Мисля, че ще ти повярват — каза тя. — Както споменах, една история с кендер и гном…
Двамата достигнаха мястото, където Одила бе оставила коня си. Жената-рицар се метна на седлото. После погледна Джерард. Той отвърна на погледа й. Наистина имаше стряскащо сини очи. Никога досега не бе виждала очи с такъв цвят. Бяха ясни и светли. Тя му подаде ръка.
Той се залови и успя да се покатери на задницата на коня. Одила цъкна с език, за да подкара животното.
— Най-добре обвий с ръце кръста ми, Царевичко — предложи тя. — Иначе може да паднеш.
Джерард обгърна талията й и се плъзна по задницата на коня, за да се озове плътно притиснат в нея.
— Нищо лично, лейди Одила.
— Каква съм и аз — отвърна с мечтателен тон тя. — А вече бях започнала да избирам венчалната си рокля.
— Никога ли не приемаш нещата на сериозно? — осведоми се раздразнено той.
— Рядко се случва — ухили му се тя. — А и защо ли, Царевичко?
— Името ми е Джерард.
— Известно ми е — отговори Одила.
— Защо тогава не ме наричаш така?
Тя сви рамене.
— Другото повече ти отива, това е всичко.
— А дали пък, ако ме наречеш по име, няма да се превърна в човек, а не в шега? Презирам жените и мисля, че ти също не мислиш нещо по-различно за мъжете. И двамата сме си извадили поука, но може би се страхуваме повече от живота, отколкото от смъртта. Предлагам да го обсъдим по-късно над халба ледено пиво или две. Но нека засега постигнем съгласие поне в следното: ще ме наричаш Джерард. Или сър Джерард, стига да предпочиташ.
Одила си помисли, че изказването му изисква подобаващ отговор, но в същия момент си даде сметка, че нищо не й идва наум. Поне нищо смешно. Тя подкара коня в галоп.
— Спри! — извика внезапно Джерард. — Мисля, че видях нещо.