Жената дръпна юздите. Животното зарови крака в земята и спря задъхано и с тежко повдигащи се хълбоци. Вече бяха излезли от залесения район покрай бреговете на потока и се насочваха към откритото. Пътят лежеше пред тях. Малко по-нататък се спускаше в плитка падина, след което отново излизаше от нея и се насочваше към входа на града. Сега и тя забеляза онова, което Джерард беше видял. Онова, което трябваше да забележи, ако вместо това не се беше зазяпала в тези негови сини очи.
Ездачи. Стотици конници, изливащи се в равнината от западна посока. Яздеха в строй. Знамената им пърхаха на вятъра. Слънчевата светлина се отразяваше от върховете на копия и блестеше по стоманени шлемове.
— Мрачни рицари — каза Одила.
— И стоят между нас и града — допълни Джерард.
29
Размяна на ролите
— Бързо, преди да са ни видели! — каза рицарят. — Обърни коня, все още можем да се скрием в пещерата…
— Да се крием!? — повтори стреснато Одила и му хвърли шокиран поглед. Сетне се ухили. — Харесваш ми, Цареви… — Тя замълча и се усмихна кисело. — Сър Джерард. Всеки друг рицар би настоял веднага да се хвърлим към тях. — Изправи се в седлото, сложи ръка на дръжката на меча си и издекламира: — Ще остана и ще се бия, ако ще шансовете ми да са сто към едно. Моята чест е моят живот.
Тя обърна главата на коня и го смушка. Тръгнаха обратно към пещерата.
Сега беше ред на Джерард да я погледне шокирано.
— Не вярваш ли в това?
— Каква полза има от честта ти, ако междувременно изгубиш главата си? Каква полза и за кого? Ще ти кажа какво ще се случи, сър Джерард — продължи тя. — Ще съчинят песен за теб. А после ще пеят проклетата глупава песен из таверните и всичките му там продавачи и лентяи ще се просълзяват и ще се лигавят над халбата си с пиво заради храбрия рицар, който се изправил съвсем сам срещу шестстотин души. Знаеш ли обаче кой няма да пее? Рицарите в Солантъс. Нашите другари по оръжие и приятелите ни. Рицарите, които няма да имат шанса да се обезсмъртят в славна битка. Същите, които се борят за живота си, за да могат да останат живи и да защитят хората, които са им поверили съдбата си… Вярно, два меча повече или по-малко едва ли са от решаващо значение. Само че какво ще се случи, ако всички рицари в Солантъс решат да препуснат с размахани мечове, за да се изправят пред многократно превъзхождащ ги враг? Какво ще стане със селяните, потърсили закрила зад градските стени? Дали ще намерят славна смърт, или ще свършат на върха на вражеско копие? Какво ще се случи с дебелите продавачи? Ще намерят ли и те славна смърт или ще бъдат принудени да гледат как войници изнасилват техните жени и дъщери и изгарят до основи магазините им? По начина, по който виждам нещата аз, сър Джерард, положената клетва ни задължава да защитим тези хора. Никой не иска от нас да умрем славно и себично в някакво предварително изгубено, безнадеждно състезание… Главната цел на врага е да те убие. Оставайки жив през всеки един ден, ти осуетяваш неговата главна цел. Ти печелиш, той губи — даже печалбата ти да се състои в това, че се спотайваш наоколо или се криеш в някоя пещера, за да можеш след това да се върнеш при другарите си и да се биеш рамо до рамо с тях. Ето кое за мен значи да имаш чест.
Одила замълча, за да си поеме дъх. Тялото й трепереше от силата на напиращите чувства.
— Никога не съм мислил за това по този начин — призна Джерард, като я изгледа с възхищение. — Явно все пак има нещо, което взимаш на сериозно. За жалост, май всичко ще се окаже напразно. — Той вдигна ръка и посочи през рамо. — Изпратили са съгледвачи по фланговете си. Забелязаха ни.
Група конници, придържали се към линията на дърветата на около половин миля от тях, тъкмо се бяха появили от укритието си и веднага ги бяха забелязали. Самотният кон и двамата му ездачи се различаваха лесно на фона на степната трева. Съгледвачите обърнаха като един и препуснаха към тях.
— Имам идея. Разкопчай колана на меча си и ми го дай — каза Джерард.
— Какво… — Одила го изгледа намръщено. Рицарят нахлузваше кожения шлем на главата си. — О! — разбра най-сетне и понечи да свали колана си. — Знаеш ли, сър Джерард, малката ти хитрина може и да свърши работа, ако не носиш кожената си туника наопаки. Бързо, облечи я както трябва, преди да са ни доближили!
Джерард изруга, измъкна ръце от ръкавите на туниката и я завъртя така, че емблемата на Рицарите на Нерака да дойде на гърдите му.
— Не, не се обръщай! — нареди й той. — Просто го направи. Не се бави. Все още са далеч, но приближават бързо.