Постъпката му беше дръзка, но чувстваше, че разпитът се е проточил достатъчно дълго и едва ли ще направи добро впечатление, ако продължи да отговаря смирено на всичките им въпроси.
Очите на минотавъра проблеснаха и за миг Джерард допусна, че е преиграл. Сетне създанието отговори:
— Името ми е Галдар. Нашата водачка е Мина. — Беше произнесъл странното име на командира си със смесица от уважение и респект, които се сториха изключително смущаващи на Джерард. — Какво е съобщението, което носиш за Джелек?
— Съобщението е за лорд Таргон — отговори Джерард, като едновременно с това почувства как сърцето се качва в гърлото му.
Внезапно си беше спомнил, че в себе си имаше не писмо от наместник Медан, а от самия крал на елфите в Квалинести; писмо, което, ако попаднеше в ръцете на Мрачните рицари, можеше да го провали напълно. Не можеше да повярва на лошия си късмет. В деня, когато писмото би могло да му направи добро, той го бе забравил при дракона. А в деня, в който същото това писмо лесно би го окачило на въжето, го носеше в пояса си. Какво толкова беше сторил, че да разгневи Съдбата?
— Лорд Таргон е мъртъв — отвърна минотавърът. — Сега Господар на Нощта е Мина. Аз съм неин заместник-командир. Можеш да дадеш писмото на мен, а аз ще й го предам.
Джерард не беше изненадан, че Таргон е мъртъв. Повишенията сред редовете на Ордена на Мрачните рицари често се случваха по тъмна доба и след умело промушване с нож между ребрата. Вероятно тази Мина също беше поела командването по подобен начин. Помъчи се да насочи вниманието си от мисълта за проклетото компрометиращо писмо към новата насока в събитията. Лесно можеше да предаде фалшивото си съобщение на минотавъра и с това да се свърши. А след това? Щяха да отведат Одила със себе си и вероятно да я измъчват, за да научат нещо повече за Солантъс, а на него щяха да благодарят и да го изпратят по живо по здраво обратно при дракона.
— Наредено ми е да доставя съобщението лично на Господаря на Нощта — каза упорито той, като с всички сили се опитваше да създаде впечатление за типичния досаден и надут ординарец на служба при командира на гарнизона. — Дори това да не е лорд Таргон, заповедите ми са да го доставя до човека, който заема мястото му.
— Както желаеш. — Минотавърът бързаше. Имаше по-важни неща за вършене от това да си бъбри с ординареца на наместника. Галдар подметна палец по посока на облака прах. — Скоро ще издигнат командната палатка. Мина ще ръководи обсадата оттам. Ще изпратя някой с теб да ти покаже пътя.
— Наистина не е необходимо, сър… — подхвана Джерард, ала минотавърът пренебрегна възраженията му.
— Колкото до твоята пленница — продължи той, — можеш да я предадеш на човека, който се занимава с разпитите. Сигурно ще разположи палатката си някъде близо до тази на ковача.
В съзнанието на рицаря мигом изникнаха неприятните образи на нажежени до червено шишове и разкъсващи плътта щипци. Минотавърът даде нареждания на едного от мрачните рицари да го придружи. Джерард с удоволствие би се лишил от компанията му, но не смееше да спори повече. Той отдаде чест на минотавъра и подкара коня си нататък. За момент изпита страх, че ненавикналото на непознатата ръка животно ще се опъне, но в същия миг Одила леко го смушка в хълбоците и го накара да потегли. Галдар не сваляше подозрителен поглед от него. Младият войн почувства как се облива в студена пот. Сетне минотавърът на свой ред обърна коня си и препусна в галоп. Скоро и той, и останалите рицари от патрула се бяха скрили сред дърветата. Джерард дръпна юздите и се взря по посока на реката.
— Какво има? — попита мъжът с него.
— Тревожа се за дракона — каза Джерард. — Бръснач принадлежи на наместника. Заедно са от години. Ако нещо се случи на звяра, сигурно ще се разделя с главата си. — Той се обърна към мрачния рицар. — Бих искал да отида да видя как е и да го уведомя за промяната в плана.
— Имам заповед да те отведа при Мина — каза рицарят.
— Не е необходимо да идваш — отвърна кратко Джерард. — Виж, очевидно не разбираш. Бръснач сигурно е чул призива на тръбите. Той е от сините. Знаеш ги какви са. Могат да подушат, когато някъде наблизо се готви битка. Сигурно вече смята, че проклетите соламнийци са вдигнали на крак града, за да го погнат. Ако се почувства заплашен, нищо чудно по погрешка да нападне собствената ви армия…
— Имам заповед да те отведа при Мина — повтори рицарят с тъпа упоритост. — Щом й докладваш, ще можеш да се върнеш при дракона. Не се тревожи за звяра. Няма да ни нападне. Мина не би му позволила. Колкото до раните му, Мина ще го излекува и двамата ще можете да се върнете в Квалинести.