Мрачният рицар отново смушка коня си и се насочи натам, където армията беше струпана най-гъсто. Джерард промърмори някакво проклятие по негов адрес изпод кожения си шлем, но нямаше друг избор, освен да го последва.
— Съжалявам — произнесе под прикритието на шума от трополящи конски копита. — Смятах, че ще се хване. Направо му предложих да се отърве и от нас, и от задълженията си на съгледвач, да прави каквото пожелае в продължение на час, а после да се върне при останалите. — Той поклати глава. — Типично за мен. Налетях на единствения благонадежден Мрачен рицар, който някога се е раждал под слънцето.
— Поне опита — каза Одила. Тя изви ръце и успя да го потупа успокоително по коляното. — Даде най-доброто от себе си.
Водачът им яздеше бързо, сякаш нямаше търпение да изпълни дълга си. Раздразнен от мудния им ход, мъжът на няколко пъти спира, за да им даде знак да се размърдат. Джерард не му обръщаше внимание. Вместо това мислеше за казаното от минотавъра — че мрачните рицари се канят да обсадят Солантъс. Ако случаят наистина беше такъв, като нищо се бяха отправили към армия, наброяваща най-малко десет хиляди души.
— Какво имаше предвид, когато спомена, че съм мразела мъжете? — попита Одила.
Джерард се изтръгна от мислите си. Нямаше никаква представа за какво говори тя и й го каза.
— Спомена, че презираш жените, а аз мразя мъжете. Какво имаше предвид?
— Кога съм го споменал?
— Когато обсъждахме как да те наричам. Каза, че двамата с теб се боим от живота повече, отколкото от смъртта.
Младият войн усети как кожата му пламва и отправи още една мълчалива благодарност, че шлемът скрива лицето му.
— Не си спомням. Понякога говоря, без да мисля…
— Имам усещането, че беше мислил за това от доста дълго време — прекъсна го тя.
— Да… е… може би е така. — Джерард почувства неудобство. Не беше възнамерявал да се открива чак толкова и със сигурност не смяташе да води разговор с нея за чувствата си. — Нямаш ли си други тревоги? — попита раздразнено.
— Като например това, че скоро под ноктите ми ще се забият нажежени до червено игли? — попита студено тя. — Че ставите ми ще изскочат на дибата? Да, имам си доста тревоги. Но предпочитам първо да поговорим за думите ти.
Джерард замълча. Сетне със запъване каза:
— Не съм сигурен какво имах предвид. Може би фактът, че изглежда не виждаш голям смисъл в мъжете. Не става дума само за мен. В моя случай е разбираемо. Но видях как реагираш спрямо останалите по време на Съвета на рицарите и по отношение на надзирателя…
— Как реагирам? — поиска да узнае тя, като се извърна в седлото и го погледна. — Какво не ти харесва в начина, по който реагирам?
— Не се обръщай! — отсече Джерард. — Ти си мой пленник, помниш ли? Предполага се, че не бива да водим задушевен разговор.
Тя сбърчи нос.
— За твое сведение, обожавам мъжете. Просто смятам, че са прелюбодейци, мошеници и лъжци. Част от вродения им чар.
Джерард тъкмо отвори уста, за да отговори, когато ескортиращият ги рицар препусна в галоп към тях.
— Проклятие! — измърмори младият войн. — Какво иска този идиот пък сега?
— Мотаете се — каза обвинително мрачният рицар. — Побързайте. Трябва да се връщам към задълженията си.
— Вече изгубих един дракон — отговори младият войн. — Нямам намерение да губя и кон.
Нямаше какво повече да стори, обаче. Очевидно рицарят възнамеряваше да остане плътно до тях. Джерард накара коня да ускори ход.
По времето, когато навлязоха в покрайнините на новоизградения лагер, армията на Рицарите на Нерака вече беше започнала да се окопава за предстоящата обсада. Бяха избрали доста отдалечено от градските стени място. Неколцина от стрелците по бойниците си опитаха късмета, ала стрелите им падаха далеч, преди да достигнат лагера и постепенно опитите им престанаха, вероятно не без острите команди на офицерите, казващи им да престанат с глупостите и да пестят стрелите си за по-късно.
Никой във вражеския лагер не обръщаше внимание на безполезната стрелба. Войниците само от време на време хвърляха по някой поглед към настръхналите от защитници укрепления, но бързо отместваха очи и се споглеждаха с най-близко стоящите до тях, след което вдигаха вежди или поклащаха глава и се връщаха към работата си, преди някой офицер да ги е забелязал. Явно обаче, страховитата гледка на бойниците не ги плашеше, а по-скоро чувстваха смущение.