Джерард се огледа любопитно. Надяваше се да отдадат интереса му на факта, че не беше част от тази войска.
Той се обърна към техния водач:
— Кога пристигат останалите войници?
Гласът на рицаря остана спокоен, ала младият войн видя как очите му проблясват изпод шлема.
— Подкрепленията вече са на път.
— Много на брой, предполагам? — каза Джерард.
— Много по много — отговори рицарят. — Повече, отколкото можеш да си представиш.
— Някъде наблизо ли са?
Мъжът го изгледа преценяващо.
— Защо питаш? Какво те интересува?
Войнът сви рамене.
— Помислих си, че мечът ми също може да ви е от полза, това е всичко.
— Какво? — издигна глас рицарят.
Джерард повиши тон, за да надвика кънтежа на чуковете, виковете на офицерите и обичайната глъчка, съпътстваща полагането на основите на всеки полеви лагер:
— Солантъс е най-добре укрепеният град на континента. И най-могъщите обсадни машини по лицето на Крин не могат дори да нащърбят стените му. Сигурно във вътрешността му има поне пет хиляди войници, готови да дадат живота си, но готови да го защитят. А какво имате вие? Няколкостотин? Разбира се, че очаквате подкрепления. Не е необходимо да бъдеш гений, за да се сетиш за нещо такова.
Рицарят поклати глава. Той се изправи в стремената и посочи:
— Командната палатка на Мина е там. Оттук се вижда знамето й. Оставям ви да се оправяте сами.
— Чакай малко! — извика Джерард след него. — Трябва да отведа непокътната пленницата до човека, който се занимава с разпитите. Сигурно ще има някаква награда. Не искам да я измъкнат от ръцете ми и да я линчуват!
Рицарят му хвърли пренебрежителен поглед.
— Не се намирате в Нерака, сър — каза презрително и се отдалечи.
Джерард слезе от седлото и поведе животното през организирания безпорядък, който цареше наоколо. Войниците работеха бързо и с желание. Офицерите ги наставляваха с бързи и кратки заповеди. Нямаше крясъци и заплахи, а във въздуха не се извиваха бичове, за да накарат мъжете да се разбързат. Моралът очевидно беше висок. Войниците се смееха и подхвърляха шеги помежду си, а някои даже пееха песни, за да улеснят труда си. И все пак всичко, което трябваше да направят, бе да вдигнат поглед към градските стени и да видят там десет пъти превъзхождащия ги противник.
— Това е някаква шега — обади се приглушено Одила. Намираха се сред врагове и някой можеше да ги чуе, независимо от оглушителния кънтеж на чуковете. — Не разполагат с никакви подкрепления. Патрулите ни правят всекидневни обходи. Отдавна щяхме да сме забелязали такова огромно струпване на войска.
— Явно не сте толкова бдителни, колкото си мислиш — възрази Джерард. — А сега Солантъс е уловен със смъкнати гащи.
Не сваляше ръка от дръжката на меча, готов да се бие с всеки, който решеше да се позабавлява със соламнийската пленница. Докато подминаваха отделните работещи групи, войниците ги гледаха с интерес. Само неколцина спряха, за да подхвърлят по някоя подигравателна забележка, но офицерите им бързо ги вкараха обратно в правия път.
Не се намирате в Нерака, бе казал рицарят. Джерард беше впечатлен, а също и смутен. Пред себе си не виждаше армия от наемници, които се сражават заради плячката и печалбата, а опитна, дисциплинирана войска, отдадена на своята кауза, каквато и да беше тя.
Знамето, което се вееше, привързано към върха на забитото в земята копие пред командната палатка, всъщност дори не приличаше на такова. Беше по-скоро обикновен, доста мръсен шал, който изглеждаше така, сякаш го бяха натопили в кръв.
Пред палатката — първата издигната в лагера — стояха на пост двама рицари. Виждаше се и офицер, зает в разговор с още един от Рицарите на Нерака. Ако се съдеше по облеклото и огромния лък през рамото му, офицерът беше стрелец. Колкото до рицаря, в този момент беше обърнат с гръб към Джерард, така че не можеше да огледа добре лицето му, но по слабото му телосложение можеше да се заключи, че едва ли е на повече от осемнайсет. Зачуди се дали пък не е синът на някой от другите рицари, който се е облякъл в бронята на баща си, за да се позабавлява.
Стрелецът пръв забеляза него и Одила. Очите му се присвиха проницателно и преценяващо. Той каза нещо на рицаря, а рицарят се обърна. Джерард стреснато отбеляза, че младежът не е никакъв младеж, както беше предполагал, а момиче. По гладко обръснатата й глава беше поникнала червеникава коса, фина като пух. Очите на момичето уловиха жената и младия войн в кехлибарения си взор. Никога дотогава не беше виждал такива изключителни очи. Почувства известно неудобство, докато го оглеждаха, сякаш пак се бе превърнал в дете и го бяха уловили, че отново дразни малката си сестра или че за пореден път е откраднал ябълки от нечия градина. Погледът на момичето казваше, че му прощава, защото вината не е негова. Защото е просто дете. Вероятно щяха да го накажат, ала наказанието имаше за цел да го накара да разбере, че повече не бива да постъпва така.