— Със съжаление научих за смъртта му. — Джерард хвърли безпомощен поглед към стрелеца до момичето, който се усмихваше широко, като че искаше да каже, че много добре знае как се чувства и какво мисли младият войн в момента.
— Сега Таргон е при Единия Бог — отвърна сериозно и тържествено Мина. — Вярно, че в миналото е допуснал много грешки, но вече ги е осъзнал и се разкайва за тях.
Това окончателно сащиса Джерард. Нямаше никаква идея какво повече да каже. И кой всъщност беше този Един Бог? Не смееше да попита, смятайки, че като Мрачен рицар би следвало да му е известно.
— Чувала съм за Единия Бог — обади се със злокобен тон Одила. Тя пренебрегна Джерард, който я ощипа по прасеца, за да й припомни да си затваря устата. — Чух за него съвсем наскоро от един от онези лъжливи мистици от Цитаделата на светлината. Богохулство! Казвам ви, боговете са си отишли, всички го знаят.
Мина вдигна кехлибарените си очи и ги спря върху Одила.
— Може би за теб, Рицаря на Соламния, боговете наистина са си отишли — каза тя, — но не и за мен. Развържи я. Нека слезе от коня. Не се тревожи, няма да се опита да избяга. Пък и къде ли може да отиде?
Джерард изпълни нареждането и помогна на Одила да слезе от коня.
— Опитваш се да окачиш и двама ни на въжето ли? — прошушна, докато развързваше възела на кожения ремък около китките й. — Не му е времето да подхващаме теологични спорове!
— Е, поне си развързах ръцете, нали? — погледна го изпод дългите си мигли тя.
Той я блъсна грубо по посока на Мина, Одила полетя неуверено, но успя да се задържи на крака и да застане на една ръка разстояние от водачката на Мрачните рицари.
— Няма никакви богове — повтори Одила с типичната за Рицарите на Соламния упоритост. — Нито за теб, нито за мен.
Джерард се зачуди какво ли си е наумила. Нямаше начин да разбере. Налагаше се да остане нащрек и в готовност да последва плана й, какъвто и да се окажеше той.
Мина не беше разгневена. Нито дори подразнена. Гледаше Одила спокойно, по-скоро като търпелив родител, който наблюдава поредното внезапно избухване на разглезеното си дете. Тя протегна ръка към нея.
— Вземи ръката ми — каза на Одила.
Жената-рицар я изгледа изумено.
— Вземи я — повтори Мина, сякаш детето пред нея имаше трудности с възприемането.
— Прави, каквото ти казват, соламнийке — нареди Джерард.
Одила му хвърли бегъл поглед. Каквото и да се беше надявала да стане, определено не бе сполучило. Джерард въздъхна и вътрешно поклати глава. Жената отново се взря в Мина и за момент като че се канеше да откаже. Сетне протегна ръка и докосна тази на водачката. Одила погледна дланта си, сякаш изненадана от собствените си действия.
— Що за чародейство е това? — извика разтърсено. — Какво ми направи?
— Нищо — отвърна меко Мина. — Онази част от теб, която търси храна за душата ти, сама протегна ръката ти към мен.
Тя я взе.
Одила възкликна от болка. Опита да се изскубне, но не успя, макар водачката, поне доколкото му се струваше на Джерард, да не упражняваше каквато и да е сила в хватката си. От очите на Одила избликнаха сълзи. Тя прехапа устни. Ръката й трепереше, тялото й се тресеше. Преглътна и се опита да понесе болката, ала в следващия миг падна на колене. Сълзите се стичаха по бузите й. Тя сведе глава.
Мина се приближи до Одила и плъзна пръсти по дългата й черна коса.
— Сега вече виждаш — каза тихо водачката. — Сега вече разбираш.
— Не! — извика задавено жената-рицар. — Не, не го вярвам.
— Вярваш — каза Мина. Тя повдигна брадичката й и я принуди да я погледне в кехлибарените очи. — Не те лъжа. Ти лъжеш себе си. Но когато умреш, ще отидеш при Единия Бог и вече няма да има лъжи.
Одила се взираше подивяло в нея.
Джерард потрепери, разтърсен до дъното на душата си.
Стрелецът се наведе и зашепна нещо в ухото на водачката. Тя го изслуша и кимна.
— Капитан Самювал предполага, че можеш да ни дадеш ценна информация за отбраната на Солантъс. — Мина й се усмихна и сви рамене. — Тези сведения не са ми необходими, но капитанът смята, че биха му свършили работа. Следователно, преди да те екзекутират, ще бъдеш разпитана.
— Няма да ви кажа нищо — отвърна с удебелен глас Одила.
Водачката я изгледа натъжено.
— Да, предполагам, че е така. Страданията ти така или иначе ще бъдат напразни, понеже, уверявам те, едва ли можеш да ми кажеш нещо, което вече не зная. Правя го само, за да угодя на капитан Самювал. — Тя се приведе и я целуна по челото. — Предавам душата ти на Единия Бог — произнесе тя, след което се изправи и обърна към Джерард.