Той въздъхна. Неволно посегна към дясната си ръка и я разтри. Напоследък го наболяваше все по-често, сякаш беше пипнал ревматизъм.
— Опитвам се, Мина. Наистина. Смятах, че съм оставил съмненията още в Силваност, но сега… Не ми харесват новите ни съюзници — каза рязко. — И не съм единственият, който изпитва такива чувства.
— Разбирам — изрече тя. — Ето защо досега проявявах търпение към теб и останалите. Сега очите ти са премрежени от страх, но когато дойде времето, ще се прояснят. Твоите очи единствени ще виждат ясно.
Тя се усмихна, сякаш беше останала доволна от собствената си шега.
Галдар не отвърна на усмивката й. Що се отнасяше до него, въпросът не беше от най-смешните.
Тя забеляза това и съвсем леко поклати глава.
— А колкото до соламнийката, изпратих я обратно в града с далеч по-опасна отрова от старото биле, което искаше да изсипеш в кладенеца им.
Той зачака, като с мъка потисна една прозявка. Нямаше представа за какво говори Мина. Мислеше единствено, че усилията им са отишли на вятъра. Часовете безсъние, претърсването на палатките, патрулите в близката околност — всичко на вятъра.
— Изпратих им познанието, че има бог — продължи тя. — И че Единият Бог е на наша страна.
Бягството им се оказа смехотворно лесно. Толкова лесно, че Джерард беше готов да заподозре помощта на Мрачните рицари. Само че нямаше никакъв смисъл. Не можеше да измисли даже една разумна причина, поради която биха им позволили да се измъкнат от лагера с ценни за защитниците на Солантъс сведения за обсадната войска.
Най-напрегнато се оказа пред външните порти на града, където и двамата за момент си бяха задали въпроса дали при приближаването им часовите няма да ги надупчат като игленици със стрели. Джерард мълчаливо благослови острия и подигравателен глас на Одила, който мигом разпознаха, след което им позволиха да влязат вътре.
Чак по-късно дойдоха часовете, прекарани в разпити в присъствието на офицерите от Ордена. Слънцето вече изгряваше, а те все още не бяха стигнали доникъде.
Джерард така и не бе успял да поспи през предната нощ. Напрежението от деня и нощното приключение напълно бяха изстискали силите му. Вече два пъти беше разказал всичко, което знаеше и с мъка се опитваше да разтвори с пръсти клепачите си, когато следващите думи на Одила най-неочаквано взривиха атмосферата в помещението.
— Видях ума на един Бог — каза тя.
Джерард простена и отново се отпусна в стола. Беше се опитал да я придума да премълчи поне това, но както винаги, тя не го бе послушала. От известно време изпитваше непреодолим копнеж по видението за едно най-обикновено легло, дори това в старата му килия, чийто лишен от кендери мрак сега му се струваше по-привлекателен отвсякога. Сега обаче, щяха да прекарат тук и остатъка от деня.
— Какво точно искате да кажете, лейди Одила? — попита внимателно лорд Тасгол.
Рицарят беше с около трийсет години по-възрастен от Джерард. Косата му бе стоманеносива и дълга. Освен това носеше традиционните мустаци на Соламнийски рицар.
За разлика от повечето рицари на Розата, които младият войн беше срещал, лорд Тасгол не приличаше на онзи тип войни, които някои пренебрежително и откровено наричаха „надути глупаци“. И макар лицето му да бе с достатъчно сериозен израз — случаят така или иначе не допускаше друго, — бръчките около устата му бяха неоспоримо доказателство, че рицарят се усмихва често и следователно притежаваше известно чувство за хумор. Хората му очевидно го уважаваха и като цяло лордът изглеждаше чувствителен и мъдър водач.
— Момичето, което нарича себе си Мина, докосна ръката ми и тогава видях… вечността. Няма как да го опиша по друг начин. — Одила говореше с нисък глас, често спираше и явно изпитваше объркване. — Видях ум. Ум, който може да обхване нощното небе и да го лиши от безкрайността му. Ум, който е способен да преброи звездите и да ти съобщи точния им брой, който е малък като песъчинка и необятен като океана. Видях го, и в началото изпитах единствено радост, защото не бях сама във вселената, ала сетне изпитах ужасен страх, защото се бунтувах и бях непокорна, а умът бе недоволен от мен. Ако не му се подчинях, щеше да се разгневи още повече. Аз… не можех да го разбера и все още не разбирам.
Тя огледа лорд-рицарите, сякаш очакваше те да й дадат отговорите на търсените въпроси.
— Онова, което сте видели, вероятно е било някакъв трик, обикновена илюзия — отвърна успокоително лорд Улрих. Той беше рицар на Меча и бе само с няколко години по-възрастен от Джерард. Беше закръглен, а холеричното му лице загатваше за любов към джуджешката ракия, може би в доста по-големи количества, отколкото му понасяше. Очите му притежаваха нездрав блясък, носът му беше зачервен и имаше широка усмивка. — Всички сме чували, че Мрачните мистици карат членовете на Ордена на Нерака да преживяват нереални видения. Не е ли така, Звездни учителю Микелис?