Звездният учител кимна в знак на съгласие, но с някак отсъстващ поглед. Изглеждаше изтощен и изпит. Беше прекарал цялата нощ в търсене на Златна Луна. Твърденията на Джерард, че лечителката е отлетяла на гърба на син дракон към Нощлунд в търсене на чародея Даламар, го беше изумило и стъписало.
— Уви — беше казал тъжно той. — Тя е изгубила ума си. Напълно. Чудото на възвърнатата й младост се е оказало прекалено непоносимо за ума й. Предполагам, че това е урок за всички ни: да бъдем доволни от онова, което имаме.
Джерард признаваше пред себе си, че в началото също бе сметнал така, но не можеше да отрече по никакъв начин, че действията й от предишната нощ му се бяха сторили като на човек, който е напълно с ума си и изцяло владее ситуацията. Все пак не спомена гласно онова, което мислеше. Макар че я познаваше от съвсем малко време, по някакъв начин бе започнал да изпитва силно уважение към Златна Луна. Искаше да запази спомена за нея в тайна, да не нарушава светостта му. Той затвори очи.
В следващия момент Одила го сръга с лакът. Джерард стреснато се размърда и се изправи в стола, като премигваше объркано и се чудеше дали някой е забелязал кратката му дрямка.
— Склонен съм да се съглася с лорд Улрих — казваше сър Тасгол. — Онова, което сте видели, лейди Одила, не е чудо, а един от триковете на Мрачните мистици.
Одила клатеше глава, но успя да задържи езика зад зъбите си, за което чудо пък Джерард й беше изключително благодарен.
— Осъзнавам, че можем да продължим този спор с дни и седмици и така и да не стигнем до задоволително становище — прибави лорд Тасгол. — От друга страна обаче ни очакват далеч по-важни решения, които настоятелно изискват вниманието ни. Също така осъзнавам, че двамата сигурно сте много изморени след преживяното изпитание. — Той се усмихна на Джерард, който тутакси пламна и се размърда от неудобство в стола. — Преди всичко трябва да се занимаем с Джерард ут Мондар. Бих искал да прегледам писмото от краля на елфите, сър.
Младият войн извади писмото и му го връчи. Беше малко измачкано, но напълно четливо.
— Подписът на краля на елфите не ми е познат — каза лордът, след като го прочете, — но кралският печат на Квалинести е същият. Уви — произнесе тихо, — боя се, че не можем да им помогнем много в този час на нужда.
Джерард сведе глава. Лесно можеше да се възрази на последното, ала присъствието на вражески войски пред вратите на Солантъс бездруго би обезсмислило всеки негов аргумент.
— Може да разполага с писмо от краля на елфите — намеси се лорд Найджъл, рицар на Короната. — Но все пак е бил задържан, защото е видян в компанията на зъл дракон. Не съм сигурен, че можем да приемем този факт за маловажен.
Лорд Найджъл прехвърляше четиридесетте и беше от онзи тип хора, които не бързат да взимат решения, преди да са ги обмислили внимателно и дълго и са огледали всеки отделен факт поне по три пъти от всички възможни гледни точки.
— Вярвам на онова, което твърди той — обади се Одила по обичайния си прям начин. — Подслушах разговора му с Първата учителка в пещерата. Имаше шанса да избяга, но не се възползва от него. Беше чул тръбите и знаеше, че ни атакуват, но се върна, за да помогне при защитата на града.
— Или за да ни предаде — вметна начумерено лорд Найджъл.
— Самият той ми каза, че ако не му позволим да носи меч, е готов да върши всичко, от гасене на пожари до грижа за ранените — отвърна разпалено тя. — Съобразителността му спаси и двама ни. Следва да получи похвала, а не упреци.
— Съгласен съм — изрече лорд Тасгол. — Предполагам, че поне по този въпрос всички сме на едно и също мнение? — Той погледна другите двама. Лорд Улрих кимна почти веднага, след което се ухили на Джерард и му намигна. Лорд Найджъл остана смръщен, но изпитваше прекалено голямо уважение по отношение на лорд Тасгол, така че даде знак, че ще се съобрази с мнението му.
Лорд Тасгол се усмихна.
— Сър Джерард ут Мондар, всички обвинения срещу вас отпадат официално. Съжалявам, че не разполагаме с достатъчно време, за да го огласим публично, но лично ще се наема да издам указ, който да ви оневини в очите на заинтересованите.