— Приготвяй се! Приготвяй се! — повика тихо някой. — Строяване във вътрешния двор след час. Никакви светлини. И гледай да не вдигаш шум.
Джерард седна в леглото. В стаята беше светло, но това бе зловещата светлина на луната, а не на слънцето. Отвън долитаха приглушените шумове от приготовляващите се рицари, техните пажове, оръженосци и слуги. Значи щеше да бъде нощна, изненадваща атака.
Не се чуваше звук. Нямаше светлини. Барабаните не призоваваха войниците да се строяват. Нищо не подсказваше, че армията на Солантъс се кани да излезе от града и да направи опит да разкъса обсадата. Джерард кимна одобрително. Идеята беше отлична. Щяха да уловят врага неподготвен, докато спи. С малко късмет дори щяха да ги хванат след поредната гуляйджийска нощ.
Беше легнал направо с дрехите, така че нямаше нужда да се облича. Просто нахлузи ботушите, излезе навън и заслиза по стълбите, претъпкани със слуги и оръженосци, тичащи по задачите на господарите си, след което започна да си проправя път, като само от време на време спираше, за да го упътят към оръжейната.
Улиците бяха неестествено тихи, понеже по-голямата част от града бе потънала в сън. Джерард най-сетне се добра до оръжейника и помощниците му. Все още бяха по долни дрехи, очевидно измъкнати направо от леглата си, без предварително предизвестие. Оръжейникът объркано започна да се суети, понеже не успяваше да намери подходящ размер соламнийска броня за младия войн. Нямаха време да правят нова.
— Дайте ми някоя тренировъчна — каза Джерард.
Оръжейникът беше ужасен. Дори не можеше да си представи да изпрати някой рицар в битка, облечен в толкова нащърбена, зле скроена и издраскана броня. Войнът щеше да прилича досущ на плашило. Джерард не се интересуваше от външния си вид. Предстоеше му да се хвърли в първото си сражение. Нямаше нищо против облеклото си, дори и да му се наложеше да излезе чисто гол на бойното поле. Имаше меч — същия, който му бе дал наместник Медан — и това единствено беше от значение. Оръжейникът се опита да го убеди в противното, но рицарят остана твърд и в крайна сметка мъжът се принуди да отстъпи и донесе онова, което искаха от него. Помощниците му — две тринайсетгодишни момчета с пъпчиви лица — бяха подивели от вълнение и на висок глас се оплакваха от факта, че не могат да се присъединят към останалите войни. Джерард им предложи да бъдат негови оръженосци.
От оръжейната отидоха направо в конюшнята, където конярите оседлаваха като обезумели животните и се опитваха да ги накарат да вдигат възможно най-малко шум сред необичайното раздвижване. Главният коняр изгледа със съмнение облечения в странна броня рицар, но Джерард се постара да затвърди впечатлението му, че ако не получи кон, ще намери начин да се снабди с такъв, даже и с цената на кражба. Независимо от всичко, главният коняр продължи упорито да му отказва и само благодарение на лорд Улрих, който тъкмо в този момент се появи отнякъде (въпреки гръмогласния му смях при вида на жалката премяна на Джерард), все пак нещата се оправиха. Младият войн получи каквото искаше заедно с личното застъпничество на лорда, който изиска от коняря да се отнесе към него, както би се отнесъл с всеки друг рицар.
Разбира се, отношението към Джерард не се промени особено много, но поне си беше осигурил кон. Животното изглеждаше по-подходящо за теглене на каруца. Младият войн можеше само да се надява, че когато му дойде времето, конят ще препусне към сражението, а няма да наведе глава и да тръгне по обичайния си маршрут за разнасяне на сутрешните доставки с мляко.
Безкрайните спорове и опити да убеди този или онзи, вече започваха да го отчайват. Джерард направо се разкъсваше от нетърпение и вече се боеше, че може да не стигне навреме за битката. Както се оказа обаче, дори беше изпреварил повечето рицари. По времето, когато се добра до вътрешния двор, пехотата тъкмо се строяваше. Мъжете бяха добре обучени и се подчиняваха на тихите заповеди на офицерите дисциплинирано и с желание. Бяха приглушили дрънкането на плетените си ризници с парчета плат, но все пак имаше и някои невнимателни — като например копиеносецът, допуснал оръжието му да изтрака на калдъръма, — които отнасяха сподавените проклятия на другарите си и ругатни, придружени с ужасяващи заплахи за тежки наказания от околните офицери.
Рицарите също започваха да се строяват. Те също бяха увили отделните части от броните си, за да намалят дрънченето до минимум. До всеки кон стояха оръженосци, готови да подадат на господаря си оръжие, щит или шлем. Знаменосците заемаха местата си. Командващите офицери заставаха начело на частите си. С изключение на обичайните обиколки на Нощната стража, откъм града не долиташе нито звук. Никой не крещеше и не настояваше да разбере какво става. Нямаше любопитни тълпи. Джерард неволно изпита възхищение от резултатните действия на Ордена и лоялността на градските жители. Навярно мълвата вече беше плъзнала от домакинство на домакинство и всеки беше предупредил съседа си да пази тишина и да изгаси всички светлини. Най-чудно му се струваше как е възможно всички да са се подчинили като един.