Рицарите и войниците — около петхилядна войска — бяха готови за тръгване. Тук-там мълчанието се нарушаваше от пръхтенето на някой развълнуван жребец, едва доловимото покашляне на пехотинец или тракането на нахлузван рицарски шлем.
Джерард потърси с очи Одила. Рицар на Короната, тя яздеше в една от първите редици. Носеше същата броня като тези на околните рицари, но почти веднага я разпозна по двете дълги, черни плитки, подаващи се изпод блестящия сребърен шлем, както и по звънкия й кикот, който обаче мигом заглъхна почти веднага, щом се беше надигнал.
— Благословена да си, жено, сигурно ще се правиш на клоун и на собственото си погребение — изрече усмихнато под носа си. Секунда по-късно си даде сметка за злата прокоба в думите си. Замълча, като му се искаше въобще да не си беше отварял устата.
Лорд Тасгол, рицар на Розата, стоеше на коня си в челото на строя, заобиколен от своя антураж. В ръката му имаше бял шал. В този момент той издигна шала високо, за да могат всички да го видят, след което го остави да падне. Офицерите дадоха нареждания на мъжете да потеглят напред. Рицарите смушкаха конете. Джерард се присъедини към тези в последните редици — сред младежите и току-що положилите клетва за вярност. Това не го тревожеше. Нямаше нищо против, даже и да му се наложеше да крачи редом с обикновените пехотинци. Войската на Солантъс се изви с влачещ, дращещ звук, подобно на огромен, безкрил, огрян от искрящите лъчи на луната дракон, плъзнал тялото си ниско над земята. Вътрешните порти, чиито панти бяха предварително смазани, се отвориха съвсем тихо от мъже, които не издаваха нито звук.
Поредицата от спуснати мостове им осигуряваше успешно преминаване над водния ров. След като по тях премина и последният пехотинец, мостовете бяха вдигнати отново. Сетне затвориха и залостиха портите, а на всеки тесен процеп по стените се появиха стрелци.
Войската се насочи към външните порти, откъдето щяха да излязат зад последните укрепления на града. Пантите им също бяха смазани. Докато минаваха под тях, Джерард съзря ниско приведени зад бойниците стрелци. Надяваше се, че те поне няма да имат много работа през тази нощ. Армията на Соламнийските рицари трябваше да се справи с лагера на враговете още преди да са разбрали какво ги е ударило. Независимо от всичко обаче, лорд-рицарите не желаеха да поемат излишни рискове.
Веднага щом пехотата и рицарите се озоваха извън последната порта, а портата беше затворена, залостена и осигурена със стрелци, лорд Тасгол спря и погледна назад, за да се увери, че всичко зад гърба му е наред. Той издигна друг бял шал и остави и него да падне.
Рицарите най-сетне нарушиха тишината. Мъжете и жените издигнаха гласове, запяха песен, по-стара и от самия Хума и пришпориха конете си в тътнещ галоп. Джерард усети как песента кара кръвта му да кипне във вените. Осъзна, че и той е подхванал думите й с жар, като крещеше каквото му дойде наум, когато паметта му изневеряваше и не си спомняше точно за какво става дума в текста. Кавалерията беше получила заповед да се раздели на две части. Едната половина щеше да препусне на изток, а другата — на запад. По този начин планираха да обградят заспалия лагер и да притиснат враговете си в средата, където пък щеше да ги атакува налитащата фронтално пехота.
Джерард не изпускаше лагера от очи. Очакваше, че при първия звук от копитата на конете, палатките ще оживеят и враговете им ще се вдигнат под тревога. Очакваше, че ще лумнат факли, ще закрещят стражи и офицери, а войниците ще се разтичат за снаряжението си.
Ето защо му се стори странно, когато лагерът остана напълно спокоен. Не се чуха предупредителни викове, а и сега, докато се приближаваха все повече, Джерард осъзна, че не забелязва дори постова линия. Лагерът си оставаше мъртвешки спокоен. Вече започваше да се пита дали пък Мрачните рицари не го бяха напуснали. Но какъв смисъл имаше войска, наброяваща няколкостотин души, просто да си тръгне, оставяйки след себе си палатките и припасите си?