Дали пък момичето не беше осъзнало, че Солантъс е прекалено голям залък за нея? Дали не бе взела решение да се измъкне под прикритието на нощта, за да могат тя и хората й да отърват кожите? Той отново си припомни изключителната й вяра в онзи Един Бог и почувства как го жегва съмнението.
Соламнийците продължаваха атаката. Двата им фланга вече обгръщаха в огромна дъга лагера на Мрачните рицари. Все още пееха, но песента беше изгубила очарованието си и вече не успяваше да разпръсне безпокойството от сърцата им. Цареше необяснима тишина, която не се харесваше никому. Миришеше на капан.
В този момент лорд Тасгол беше изправен пред няколко трудни въпроса. Трябваше ли да продължат според първоначалния план? Как да реагират пред лицето на новата и неочаквана ситуация? Като ветеран от не една и две военни кампании, лордът много добре разбираше, че дори най-сигурната стратегия никога не оцелява пред лицето на врага. В този час и минута обаче, проблемът очевидно се състоеше в това, че врагът не се виждаше никъде. Вероятно момичето най-сетне беше поумняло и бе дало нареждане за заминаване. Тогава Соламнийските рицари не губеха нищо, освен няколко часа сън. Другата, по-вероятна възможност, предполагаше капан. Но всякога беше по-добре да грешиш от предпазливост, отколкото от невнимание. Промяната в тактиката само щеше да внесе допълнително объркване. Лордът реши да продължат по предварителния план, но все пак издигна ръка в знак, че кавалерията трябва да намали ход, за да не налети презглава на онова, което и бездруго я очакваше.
Със същия успех би могъл да не прави каквото и да било. Рицарите не бяха и не можеха да бъдат подготвени за онова, което последва.
Във въздуха се извиси друга песен — песен, която в сравнение с тяхната изглеждаше незначителна, но все пак звучеше като нейна пълна противоположност. Пееше само един глас, и Джерард разпозна в него този на Мина.
Войниците по десния фланг нададоха викове и започнаха да сочат към нещо. Джерард се обърна, за да разбере какво става.
От запад към тях се търкаляше гъста мъгла. Напредваше с необичайна бързина и поглъщаше всичко по пътя си, закриваше самите звезди, скриваше дори луната. Онова, което попадаше в лапите й, сякаш изчезваше безвъзвратно и колкото и да се опитваше, погледът не успяваше да проникне отвъд нея. Мъглата достигна западните стени на града и ги прехвърли. Кулите в западната част на Солантъс изчезнаха внезапно и като прерязани с нож, все едно никога не бяха съществували. От вътрешността на града са раздадоха слаби викове, които обаче бързо заглъхнаха, без никой да успее да разбере какво се случва там.
Забелязал напредването на странната, неестествена мъгла, лорд Тасгол дръпна юздите и даде знак на офицерите да се съберат около него. Лорд Улрих и лорд Найджъл също се отделиха от строя и препуснаха напред. Джерард успя да се приближи достатъчно, за да даде ухо на онова, което казваха:
— Обзалагам се, че тук е намесена магия. — Гласът на лорд Тасгол беше мрачен. — Измамиха ни. Подлъгаха ни да излезем от града. Предлагам да издадем заповед за отстъпление.
— Милорд — изкиска се лорд Улрих, — това е най-обикновена мъгла. Най-много да са се поизмокрили, това е всичко.
— Обикновена мъгла!? — повтори лорд Тасгол и изсумтя отвратено. — Тръбач, свири отстъпление!
Тръбачът се подчини. Рицарите реагираха дисциплинирано и без да се поддават на паниката. Обърнаха конете и тръгнаха в колона към града. Пехотинците направиха същото. В същото време рицарите ускориха ход, за да покрият отстъплението им. Вече се виждаха стрелците по стените. Лъковете им бяха запънати.