И все пак Джерард виждаше — както виждаха и всички останали, — че независимо колко бързо се движеха, мъглата щеше да ги обгърне далеч преди да са се прибрали в безопасност зад стените. Плъзгаше се над земята почти толкова бързо, колкото и кавалерия, препуснала в пълен галоп. Докато приближаваха, младият войн се загледа към нея. Премигна и потърка очи. Сигурно му се привиждаха разни неща.
Не беше някаква си „обикновена мъгла“, а подкрепленията на Мина.
Армия от души.
Души, призовани да служат, приковани към света, неспособни да го напуснат. Всяка душа беше напуснала тялото, приковаващо я към този свят, за да познае мигновеното въодушевление и екзалтация от новопридобитата свобода. Усещане, което биваше премазвано почти веднага. Нечие Безсмъртно Съществувание завладяваше душите на мъртвите и ги надаряваше с чудовищен глад — глад за магия.
— Донесете ми магия и ще бъдете свободни — беше обещанието, което получаваха, но никога не виждаха изпълнено. Гладът им никога не пресъхваше, но нарастваше до размери, които изискваха още и още. Душите търсеха свободата си, бореха се за нея, ала откриваха, че няма къде да отидат.
Додето не бяха чули как един глас ги призовава.
Човешки глас, смъртен глас, гласът на Мина.
— Сражавайте се за Единия Бог и ще бъдете възнаградени. Служете На Единия Бог и ще бъдете свободни.
Отчаяни от безкрайните мъки, душите се подчиниха. Вървяха без строй, понеже нямаха брой. Душата на гоблина, пресъздадена в противните си форми благодарение на спомена за неговото смъртно тяло, беше оголила зъби от мъгла и стискаше меч от фини есенни паяжини. Редом с нея крачеше духът на Соламнийски рицар — отдавна изгубил представа за морал и достойнство. Двамата вървяха един до друг, без да знаят кого нападат или за какво се борят. Единствената им мисъл се състоеше в това да угодят на Гласа, за да могат да избягат от оковите на света.
Наистина, в началото мъртвите изглеждаха като мъгла в очите на смъртните, ала Мина призова Единия Бог да отвори очите им, за да видят онова, което до този миг оставаше скрито за тях. Така живите най-сетне видяха мъртвите.
Мъглата също имаше очи, ала имаше и усти. От нея се протягаха ръце и шепнеха гласове. Не беше мъгла, а безброй души, всяка една пазеща спомена за онова, което е била някога — спомен, прехвърлен през етера посредством магията на фосфоресциращата лунна светлина и огъня на тленното. Лицето на всяка от тях носеше ужаса на съществуването си. Нямаше покой за тези пленници, а само нуждата да търсят в пълна и безнадеждна самота, да търсят безкрай, без никога да намират.
Душите носеха оръжия, ала оръжията им бяха изтъкани от лунни отблясъци и не можеха нито да убиват, нито да нараняват. Единственото, с което всяваха страх във враговете си, беше отчаянието.
При вида на армията от мъртъвци, пехотинците изпуснаха оръжията си, без да обръщат внимание на виковете на побеснелите офицери. Рицарите по фланга им погледнаха към душите и потрепериха от ужас. Първата им мисъл бе да сторят същото като пехотинците, да се отдадат всецяло на страха и паниката. Дисциплината и гордостта за миг удържаха тези войни, ала сетне всеки погледна рицаря до себе си и видя отразен в очите му собствения си ужас.
Призрачната армия навлезе във вражеския лагер. Душите започнаха да прелитат покрай палатки и каруци. Джерард дочу цвилене на коне и — най-сетне — острите заповеди на командири и дрънчене на стомана. После всички звуци като че бяха погълнати от мъртвите, сякаш от завист, задето устите им не можеха да изрекат и дума. Лагерът изчезна от поглед. Армията от души потече към Солантъс.
Хиляди усти крещяха в мълчалива агония. Виковете им бяха шепот и смразяващ вятър, вледеняващ кръвта на живите. Хиляди и хиляди ръце се протягаха, за да уловят онова, което никога не можеха да задържат. Хиляди по хиляди мъртви крака маршируваха по земята, без да смачкат и едно стръкче трева.
Офицерите вече бяха на път да се поддадат на същия ужас, какъвто бе обзел и хората им. Виковете им почти не се чуваха. Пехотинците нарушиха строя и се хвърлиха панически към стените, като по-бързите изблъскваха от пътя си по-бавните.
Стените не можеха да им предложат закрила. Водният ров не е препятствие за онези, които вече са мъртви, защото не се страхуват, че могат да се удавят, както стрелите не могат да възпрат безплътните, понеже нямат плът, която да пронижат. Призрачните легиони се провираха под заострените върхове на железните решетки, изкачваха затворените порти, провираха се през процепите и амбразурите, пазени от стрелците.