Зад армията на мъртвите се задаваше армията на живите. Войниците на Мина търпеливо бяха изчакали в палатките си, за да могат душите да изплашат нападателите и да ги накарат да хукнат панически. След което, под прикритието на тази страховита войска, излязоха от палатките и се хвърлиха в битката. Заповедите им бяха да атакуват соламнийците, докато са още на открито, изолирани и в ноктите на ужаса.
Джерард се опитваше да възпре бягащите войници край себе си, които се тъпчеха един друг в желанието да избягат от призрачната армия. Препускаше след мъжете и им крещеше да се обърнат срещу врага, но никой не му обръщаше внимание. Внезапно всичко край него изчезна. Душите на мъртвите бяха навсякъде. Нереалните им тела сияеха със своя собствена, нажежена до бяло светлина, която очертаваше длани и ръце, крака и пръсти, дрехи и брони, оръжия и всякакви други предмети, която бяха усещали като свои по време на смъртния си живот. Сега бяха плътно около него. Конят му започна да цвили от ужас. Животното се надигна на задни крака, отърси го от гърба си и изчезна сред мъглата от хищно протегнати ръце и опитващи да го сграбчат пръсти.
Джерард с мъка се изправи на крака. Инстинктивно изтегли меча си, въпреки че какво или кого можеше да прониже с него всъщност? Чувстваше докосването на мъртвите като лека омара. Бяха неизброими. Един, стотина, повече от хиляда? Преплитаха се един в друг. Нямаше как да разбере къде свършваше един и започваше друг. Прелитаха пред очите му толкова бързо и в толкова различни посоки, че след няколко секунди вече се чувстваше замаян и объркан, само като ги гледаше.
Не го заплашваха или атакуваха, даже онези от тях, които биха го сторили приживе. Чудовищен хобгоблин протегна косматите си ръце към него, които се превърнаха в ръцете на млада елфида; тя пък се преобрази в рибар, който неочаквано се смали до изплашено, хленчещо дете от расата на джуджетата. Лицата им изпълваха Джерард с неизказан ужас, защото в тях виждаше нещастието и безнадеждността на затворник, който лежи забравен в килията на собствения си гроб.
Гледката бе така разтърсваща, че младият войн се боеше да не изгуби разсъдъка си. Направи усилие да си припомни в каква посока се намираше Солантъс, където най-малкото можеше да долови докосването на нечии топли ръце, а не нежните милувки на мъртвите, ала падането от коня го бе дезориентирало. Вслуша се, с надеждата да чуе някакви звуци, които да го насочат. Всичко в ушите му беше изкривено като в мъгла. Чуваше дрънчене на стомана и предсмъртни викове, което значеше, че някъде живите се биеха помежду си. Но така и не успяваше да определи дали звукът от битката долиташе отпред или отзад — нямаше и най-малка представа.
Сетне се разнесе глас, който говореше студено и безстрастно:
— Ето още един.
Двама войници — живи, — носещи символите на Нерака, се хвърлиха към него, прорязвайки плътния воал на душите като със сатър. Войниците го нападнаха без каквато и да е подготовка, като неумело нанасяха разсичащи удари с мечовете си, явно в надеждата си да го надвият със сила, докато все още е замаян и ужасен от досега с мъртвите. Не бяха предвидили обаче факта, че Джерард изпита огромно облекчение само при мисълта, че нападат противници от истинска плът, които можеше да удари, изрита и прониже, тоест бяха изправени срещу враг, решен да им окаже решителен отпор.
Разоръжи първия, като накара меча му да излети с дрънчене встрани, след което нанесе удар с юмрук по челюстта на другия. Двамата войници не се побавиха много, за да довършат битката. Открили, че Джерард очевидно няма да им падне лесно в ръцете, те побягнаха, оставяйки го на душите на мъртвите, неговите ужасни тъмничари.
Ръката на младия войн конвулсивно стисна дръжката на меча. Боеше се от нова засада, така че постоянно се оглеждаше през рамо, като същевременно се и боеше да остане на едно място, и не смееше да помръдне. Душите го наблюдаваха от всички посоки.
Въздухът се разцепи от тръбен зов. Идваше от вътрешността на града, а сигналът даваше команда за отстъпление. Прозвуча обезумяло и за кратко, малко преди да замлъкне отсечено, но поне даде на Джерард някаква представа накъде да тръгне. С огромно усилие на волята си наложи да превъзмогне вътрешния глас, който твърдеше, че за последно е видял стените на Солантъс зад гърба си. Тръбата бе прозвучала пред него. Тръгна напред бавно и без желание, понеже трябваше да се докосне до душите, но така или иначе, въпреки че някои протягаха жалостиво ръце към него и сякаш молеха за нещо, а други го гледаха с нескрито заплашителни намерения, бяха неспособни да му навредят по какъвто и да е начин. Освен може би с чудовищния ужас, който се лееше от тях, което също не беше за пренебрегване.