Когато най-после почувства, че повече не може да издържа гледката, младият войн несъзнателно стисна очи, като се надяваше, че това ще му даде поне секунда покой, ала усещането се оказа дори още по-мъчително, понеже сега чувстваше докосването на призрачните им пръсти и чуваше в ушите си умолителния им шепот.
По това време пехотинците вече се бяха добрали до огромната желязна порта, пронизваща гръдта на външните укрепления. Паникьосаните мъже заудряха с юмруци по вратите и закрещяха да ги пуснат да влязат. Портата оставаше затворена и залостена. Войниците нададоха ужасени и гневни викове към другарите си във вътрешността. Започнаха да блъскат вратите и да ги разтърсват с проклятия на уста.
Засия бяла светлина. Земята се разтърси и част от стената в близост до портата експлодира. Върху струпаните пред вратите войници заваляха огромни скални късове. Стотици намериха смъртта си почти мигновено, затрупани под отломките. Оцелелите оставаха под рухналата стена, без да могат да помръднат, викайки за помощ, която нямаше да дойде. Градските порти си оставаха заключени отвътре. Нападателите започнаха да се изсипват през отворената пролука.
Чул взрива, Джерард се помъчи да види по-добре какво става. Душите продължаваха да прелитат край него, така че съзираше единствено бели лица и протегнати ръце. Хвърли се отчаяно през тях, като сечеше наляво и надясно с меча. Със същия успех можеше да се опита да прониже живак — мъртвите се разделяха и отскачаха встрани, само за да се скупчат още по-плътно.
Постепенно Джерард осъзна безсмислието на действията си и спря, като полагаше усилия да се овладее. Потеше се и трепереше. Мисълта за моментната му лудост го ужаси. Имаше чувството, че се задушава. Свали шлема си и няколко пъти си пое дълбоко дъх. Когато се успокои малко, успя да долови нечии гласове — живи гласове — и трясъка на стомана в стомана. Постоя още малко, за да се ориентира, след което отново сложи шлема си, оставяйки наличника вдигнат, за да вижда и чува по-добре. Докато тичаше по посока на гласовете, мъртвите протягаха ледени ръце и се опитваха да го задържат. Усещаше кожата си така, сякаш си проправяше път през огромни паяжини.
Най-сетне достигна до шестима вражески войници, които се сражаваха срещу сам рицар на кон. Не можеше да види лицето му заради шлема, ала тутакси съзря, че около раменете на рицаря се подмятат две дълги черни плитки. Войниците най-после сполучиха да заобиколят напълно Одила и се опитаха да я свалят от коня. Тя побесняло започна да ги налага с меча, да ги рита и да отблъсква ударите им с щита си, като през цялото време държеше животното под контрол.
Джерард атакува враговете в гръб и напълно изненадващо. Втъкна меча си в едного и докато вадеше оръжието си от трупа му, стовари лакът в ребрата на друг, карайки го да се превие на две. Чак тогава премаза носа му с коляно.
В същия миг Одила засили меча си към главата на трети. Острието се заби с такава сила, че разчупи шлема му на две и се втъкна в черепа, опръсквайки Джерард с кръв, мозък и парченца кост. Младият войн избърса полепналата кръв от очите си и се обърна към мъжа, който държеше оглавника на коня и се опитваше да събори животното на земята. Мечът на Джерард преряза ръцете на войника, точно когато Одила блъскаше с щита си друг, за да втъкне след това острието си в гърлото му. Внезапно изпод корема на коня се стрелна още един войник и излезе зад гърба на рицаря. Преди Джерард да успее да се обърне към него, войникът му нанесе дивашки страничен удар по главата.
Спаси го единствено шлемът. Острото оръжие се плъзна по метала и отвори широка рана на бузата му. Не чувстваше болка, но знаеше, че са го засегнали, защото в устата му нахлу топла кръв. Мъжът улови като в менгеме ръката, с която Джерард държеше меча и се помъчи да счупи пръстите му, за да пусне оръжието. Младият войн го блъсна в носа. Мъжът не го пускаше. Джерард го отхвърли назад, като му помогна с един ритник в стомаха, запращайки го по лице на земята. Пристъпи към него, за да го довърши, ала войникът някак успя да скочи на крака и да побегне. Рицарят реши, че е твърде изтощен да го последва.