Дишаше тежко. Вече чувстваше болка в главата — болка, която се усилваше и ставаше непоносима. Даже старанието да държи меча в ръка му костваше огромни усилия, така че го премести в лявата, макар че нямаше представа как би могъл да се бие с нея, понеже никога дотогава не се бе обучавал в бой и с двете. Предполагаше, че поне ще успее да използва меча като боздуган.
Бронята на Одила беше очукана и покрита с кръв. Не можеше да си поеме дъх, иначе щеше да я попита дали е добре. Жената просто стоеше на коня, държеше меча си ниско и очакваше следващото нападение.
Внезапно Джерард осъзна, че на фона на звездите вижда силуетите на дървета. Виждаше и други рицари — някои на коне, други седнали на земята, трети коленичили или паднали. Виждаше звездите, виждаше и стените на Солантъс, побелели до непоносимост под лъчите на луната… виждаше всичко това, с едно-единствено ужасно изключение. Огромна част от стените близо до главната порта липсваше. Пред вратите имаше голяма купчина разтрошени камъни.
— Какво стана? — каза задъхано тя, като смъкна шлема от главата си. — Кой го е направил? Защо не са отворили портите? Кой ги е залостил? — Тя се загледа към стените. Бяха безмълвни и празни. — Къде са стрелците ни? Защо са напуснали позициите си?
Сякаш в отговор на въпросите й или по някаква зловеща случайност, в същия момент на външните бойници, точно над портата, която така и си бе останала затворена за бягащите соламнийци, се появи нечия самотна фигура.
Телата на мъртвите войни лежаха скупчени пред вратите, като въздаяние пред чудовищно голям олтар. Въздаяние за Мина, чиито черни доспехи лъщяха под лунните лъчи.
— Рицари на Соламния, жители на Солантъс — прозвънтя гласът й, така че на никой из окървавеното бойно поле да не му се налага да се напряга, за да я чуе. — Чрез мощта на Единия Бог градът падна в ръцете ни. В този момент заявявам властта си над Солантъс от името на Единия Бог.
Откъм бойното поле се разнесоха дрезгави гневни и невярващи викове. Лорд Тасгол пришпори коня си напред. Бронята му беше оплискана в тъмна кръв, дясната му ръка висеше отпусната и безполезна.
— Не ти вярвам! — изкрещя той. — Може да си превзела външните стени, но не можеш да ме убедиш, че си превзела целия град!
По стените се появиха стрелци със символите на Нерака. Около лорда заваляха стрели. Някои се забиха потрепващо досами краката му.
— Погледни към небето — каза Мина.
Рицарят неохотно вдигна очи и огледа небето над главата си. Не му се наложи да търси дълго, за да осъзнае пълното им поражение.
Черните криле се плъзгаха под звездите и ги закриваха от поглед. Черните криле преминаваха през лицето на луната. Над град Солантъс, в широки, победоносни кръгове, се виеха дракони.
Драконовият страх, ужасяващ и докарващ до пълна отмала, се спусна и разтърси соламнийците, карайки не един и двама от тях да се сгърчат или да посегнат към оръжията си с ръце, които трепереха и се потяха.
Никой не стреля по драконите откъм Солантъс. Катапултите не забълваха горящо масло. Само една тръба бе прозвучала тревожно в началото на битката, ала смъртта я бе застигнала бързо.
Мина говореше истината. Сражението беше приключило. Докато соламнийците се бяха мъчили да избягат от капана на мъртвите и се сражаваха с живите, останалите войници на водачката бяха полетели на гърба на драконите към останалия без защитници град и необезпокоявано го бяха превзели.
— Рицари на Соламния — продължи Мина, — свидетелствайте за могъществото на Единия Бог, който властва над живите и мъртвите. Вървете си и разнасяйте славата му, защото Единият Бог се върна във вашия свят. Дадох заповед на драконите да не ви нападат. Свободни сте да си тръгнете и да отидете, където пожелаете — махна великодушно с ръка тя. — Даже в Санкшън. Понеже погледът на Единия Бог е устремен и натам. Разкажете на защитниците на Санкшън за чудесата, които видяхте през тази нощ. И им кажете да се боят от Единия Бог.
Лорд-рицарят стоеше неподвижно в седлото си. Неочакваният обрат на събитията го беше стъписал и разтърсил до дъното на душата. И други рицари, с накуцване или на коне, се присъединиха към него и започнаха да говорят един през друг. Ако се съдеше по високите им гласове, повечето настояваха да тръгнат обратно към града.
Джерард изсумтя. „Нека — помисли си той. — Нека драконите се спуснат и да ви откъснат глупавите глави. Идиоти като вас не заслужават нито да живеят, нито да оставят потомство.“ Достатъчно беше само да погледнеш към небето, за да разбереш, че Соламнийците нямаха повече място в Солантъс.