Мина заговори още веднъж:
— Нощта чезне. Приближава зора. Разполагате с час. Всеки, който остане близо до стените на града след изгрев-слънце, ще бъде погубен. — Гласът й стана по-мек. — Не се тревожете за мъртъвците си. Ще бъдат почетени, защото сега служат на Единия Бог.
Яростта и шумните заплахи на победените рицари скоро отшумяха. Онези от пехотинците, които бяха оцелели, се пръснаха през полето, като мнозина поглеждаха през рамо, сякаш не можеха да повярват в случилото се и им се налагаше постоянно да се уверяват сами, взирайки се в ужасната картина на премазаните до смърт войници в основата на стените на някога могъщия град.
Рицарите някак успяха да дойдат на себе си и да съберат последните остатъци от достойнството си, след което също се пръснаха из полето, но за да съберат падналите. Не възнамеряваха да оставят мъртвите си тук, независимо от уверенията на Мина и нейния Един Бог. Лорд Тасгол остана седнал на коня. Беше махнал шлема, за да избърше потта си. Лицето му изглеждаше мрачно и окаменяло, по-бяло от образите и на самите духове.
Джерард нямаше сили да гледа това лице, не можеше да понесе просто да наблюдава страданието на лорда. Той се извърна.
Одила не се бе присъединила към останалите рицари. Държеше се така, като че дори не осъзнаваше какво се е случило. Тя също не помръдваше от коня и се взираше към мястото на стената, където бе стояла Мина.
Джерард възнамеряваше да отиде заедно с другите рицари и да се погрижи за ранените и мъртвите, но нещо в изражението й не му се понрави. Той я улови за ботуша и разтърси крака й, за да я накара да му обърне внимание.
Тя погледна надолу към него. Сякаш не го позна.
— Единият Бог — каза Одила. — Момичето казва истината. Един от боговете се е върнал на този свят. Какво можем да сторим ние, смъртните, срещу мощта му?
Джерард вдигна очи към драконите, които продължаваха да кръжат победно в небесата сред странните разкъсани облаци — душите на мъртвите, реещи се без цел и посока.
— Ще направим така, както ни каза тя — произнесе безизразно той, като хвърли един поглед към стените на сломения град. Видя, че минотавърът стои сред бойниците и наблюдава отстъплението на Соламнийските рицари. — Отиваме в Санкшън. Трябва да ги предупредим какво ги очаква.
31
Червената роза
В мрачните часове преди настъпването на зората, в деня, в който драконесата Берил възнамеряваше да унищожи Квалиност, наместник Медан реши да закуси в градината си. Нахрани се обилно, понеже по-късно през деня щеше да се нуждае от цялата си енергия. Лично беше чувал за такива и дори познаваше мъже, които или не можеха да хапнат нищо преди битка, или ядяха, но впоследствие повръщаха всичко. Твърде отдавна наместникът се беше приучил да се храни добре преди всяка кампания и дори да се наслаждава на закуската си.
Постижението му се дължеше на нагласата, с която се съсредоточаваше върху всяка отделна минута, сега и на мига, без да се замисля над това, което би могло да се случи в бъдещето, или пък онова, което можеше да е станало в миналото. Още предната вечер, преди да заспи, се беше помирил с досегашните събития — поредното от личните му постижения през годините. Колкото до събитията, които краткото бъдеще би му предложило, Медан изцяло разчиташе на себе си. Знаеше пределите на възможностите си и силните си страни. Но освен всичко друго — имаше пълно доверие на другарите си по оръжие.
Той потопи последната тазгодишна ягода в последната си чаша елфическо вино. Дояде масления си хляб и мекото бяло сирене. Хлябът беше твърд и поне от седмица, понеже от дни нито една фурна в града не работеше, тъй като пекарите или бяха заминали заедно с бежанците, или работеха без прекъсване по подготовката на отбраната някъде под земята, но все пак беше запазил приятния си аромат. А с намазано върху него масло беше дори още по-вкусен. Едно от дребните удоволствия, които вероятно щяха да му липсват и в смъртта.
Медан не вярваше в задгробния живот. Смяташе, че всяка нощ краткият сън ни подготвя за онзи, който ще последва рано или късно, ала за вечни времена. И все пак беше твърдо убеден, че даже и в забвението, щеше да усеща липсата на градината си, вкуса на мекото сирене и уханния хляб… меките лунни лъчи, озаряващи златистата коса. Довърши закуската си и пръсна останалите трохи в езерцето с рибите. Постоя още около час в градината, заслушан в скръбната песен на врабчето. За миг очите му се премрежиха, но единствено защото песента също щеше да му липсва, както щеше да му липсва красотата на късно цъфтящите цветя. А когато очите му се премрежиха, най-сетне осъзна, че е време да тръгва.