Мрачният рицар Дюмат му помогна да облече бронята си. През този ден наместникът нямаше да бъде в пълно бойно снаряжение. Берил можеше да забележи нещо нередно и да стане подозрителна. Елфите бяха избити, прогонени, победени. Столицата им трябваше да й бъде предадена без бой. Наместникът й щеше да застане пред нея и да я поздрави за заслужения триумф. Каква полза можеше да има от нагръдник? Пък и се налагаше да има свобода на действие, да се движи бързо, а тежкият нагръдник и плетената ризница само щяха да го затруднят допълнително. Вместо това облече церемониалната си броня — по-лек, добре излъскан нагръдник с декорациите на лилията и черепа, и шлем. Останалото не му беше необходимо.
Дюмат му предложи услугите си при пристягането на дългото, свободно падащо наметало. Беше изработено от вълна, потопена първо в черна, а след това в пурпурна боя. Наметалото бе поръбено със златен ширит, стигаше до земята и тежеше почти колкото плетена ризница. Медан го ненавиждаше и никога не го носеше, с изключение на дните, когато трябваше да се появи по официална работа в Сената. Днес обаче щеше да му влезе в работа, защото прикриваше не един и два смъртни гряха. Щом се облече напълно, наместникът направи няколко опита с наметалото, за да се увери, че ще изпълни предназначението си.
Дюмат се постара да направи така, че дрехата да прехвърля лявото рамо на Медан, а гънките му да пазят от погледа скрития до хълбока му меч. Оръжието, което носеше сега, не беше магическо като Изгубена звезда, но засега и то щеше да му свърши работа. Трябваше само да запомни да не изпуска края на наметалото от лявата си ръка, за да не може вятърът, причинен от крилете на дракона да повдигне и издуе плата му. Упражни се няколко пъти, докато Дюмат го наблюдаваше с критичен поглед.
— Как мислиш? — попита наместникът.
— Отлично, милорд — отвърна ординарецът му. — Дори Берил да съзре отблясък на стомана, ще си помисли, че е мечът, който обикновено носите на кръста си.
— Значи всичко е наред. — Медан пусна наметалото да падне. Разкопча колана на меча си и понечи да го остави настрана. Сетне, като поразмисли, го подаде на Дюмат. — Нека ти служи толкова добре, колкото и на мен.
Ординарецът рядко се усмихваше, но даже в тези случаи усмивката му не беше истинска усмивка. Той свали собствения си меч — стандартна изработка — и сложи този на наместника — от фина, кована стомана и с добре наточено острие. Не изрази гласно каквато и да е друга признателност, освен обичайните измърморени благодарности, ала Медан виждаше, че подаръкът му е доставил удоволствие и е докоснал някаква струна в душата на войника.
— Най-добре да тръгваш — каза наместникът. — Пътят до Квалиност е дълъг, а и имаш още доста за вършене, преди да е настъпил уговореният час.
Дюмат се накани да отдаде чест, но Медан му протегна ръката си. Ординарецът се поколеба, сетне грабна ръката на Медан и я разтърси сърдечно. Чак тогава се оттегли, за да се метне на коня и да препусне в галоп към Квалиност.
Медан отново преговори наум плана, като проверяваше отново и отново всяка подробност в случай, че бяха пропуснали нещо. Беше доволен. Разбира се, никой план не можеше да бъде съвършен и нещата рядко се подреждат така, както човек се надява, но изпитваше голяма доза увереност, че двамата с Лорана са успели да се подготвят за повечето непредвидени обстоятелства. Затвори входната врата на дома си и я заключи. Вяло се зачуди дали някога щеше да се върне, за да я отключи или щяха да донесат тялото му и да го погребат в градината, както бе пожелал. А в бъдещите дни, когато елфите се завърнеха по домовете си, дали някой щеше да живее в тази къща? Щеше ли да си спомнят за него?
— Къщата на омразния наместник Медан — каза си с лека усмивка. — Може би ще я изгорят до основи. Човеците биха постъпили по този начин.
Но елфите не бяха като човеците. Те не биха почувствали каквото и да е удовлетворение от подобно жалко отмъщение, защото знаеха, че няма да изпълни целта си. Пък и едва ли щяха да навредят на градината му. Поне на това можеше да разчита.
Преди да тръгне имаше само още нещо, за което трябваше да се погрижи. Претърси градината, докато откри две съвършени рози — една червена и една бяла. Откъсна ги и се погрижи да махне бодлите от бялата. Червената сложи под нагръдника, близо до гърдите си.