— Може би все пак имам — каза несигурно тя. — Ако бях разбрала навреме колко е нещастен… Ако само си бях дала труда да науча повече за него… Ако не приемах безрезервно вярата си, че… че…
— Че сме щастливи от съдбата си да бъдем роби? — довърши вместо нея Келевандрос. — Да, на никой не хрумват такива мисли, нали? — Той я изгледа със странна усмивка. — Но отсега нататък ще бъде иначе. Старите дни си отидоха. Каквото и да се случи днес, животът на елфите никога повече няма да бъде същият. Едва ли някога ще бъдем онова, което бяхме. А може би всички ние, преди да срещнем края си, ще разберем какво е да си роден в робство. Даже вие, мадам. Даже вашият син.
Той се поклони, взе лъка и стрелите си и понечи да излезе. Беше почти извън вратата, когато се обърна с лице към нея, и все пак без да я поглежда:
— Наистина е странно, мадам — каза с дрезгав глас и сведени очи, — но тук бях щастлив.
След което отново се поклони и излезе.
— Келевандрос ли видях да се промъква през градината? — попита Медан, когато Лорана му отвори вратата. Той я изгледа внимателно.
— Да — отговори тя, като хвърли поглед в същата посока, макар че едва ли би могла да види прислужника заради гъстата растителност. — Току-що потегли, за да заеме мястото си в кулата.
— Изглеждате обезпокоена. Да не би да е направил или казал нещо, което да ви е разстроило?
— Дори и да е така, съм длъжна да проявя разбиране. От смъртта на брат му насам не е на себе си. Мъката го разкъсва.
— Мъката му е напразна — каза наместникът. — Ужасният му брат не заслужава и една сълза.
— Може би — отвърна, без да е напълно убедена Лора на. — И все пак… — Тя замълча объркано и поклати глава.
Медан я погледна сериозно:
— Кажете само една дума, мадам, и ще се погрижа да напуснете Квалиност в пълна безопасност. Ще се присъедините към сина си и…
— Не, благодаря ви, Наместник — отговори спокойно тя, като вдигна очи към него. — Келевандрос трябва да се пребори със собствените си демони сам, както постъпих и аз навремето. Решението ми е окончателно. Ще сторя онова, което се иска от мен. Освен това, сър, смятам, че се нуждаете от мен — прибави с едва загатната дяволитост в гласа си тя. — Стига, разбира се, да не смятате да се явите пред драконесата, облечен в дрехите ми и нахлупил руса перука.
— Не се съмнявам, че колкото и да е наивна, Берил ще прозре бързо през дегизировката ми — отвърна суховато Медан. С удоволствие видя как усмивката по устните на Лорана се разля още по-широко. Той й подаде бялата роза. — Донесох я за вас, мадам. От градината ми е. Тази есен розите в Квалинести ще бъдат просто чудесни.
— Да — отвърна Лорана, приемайки цветето. Ръката й съвсем леко потрепери. — Ще бъдат прекрасни.
— Ще ги видите. Ако днес загубя живота си, за градината ми ще се погрижите вие. Обещавате ли ми?
— На лошо е, когато говорите за смърт преди сражението, Наместник — предупреди го Лорана отчасти на шега, от части на сериозно. — Планът ни ще проработи. Драконесата ще бъде победена, а армията й ще се предаде пред оръжието ни.
— Аз съм войник. Смъртта е част от договора, който съм подписал с влизането си във войската. Но вие…
— Наместник — прекъсна го усмихнато тя, — всеки договор така или иначе завършва със смъртта.
— Не и вашият — отговори меко той. — Поне не и докато съм жив, за да го предотвратя.
За момент останаха смълчани. Той се загледа в нея. Наблюдаваше как лунните лъчи нежно докосват косите й, както и сам той искаше да ги докосне. Тя не отделяше очи от розата.
— Раздялата със сина ви е била трудна? — осмели се да попита най-сетне той.
Тя въздъхна и отговори тихо:
— Не и в смисъла, в който си го представяте. Гилтас не се опита да ме разубеди от избрания от мен път. Нито опита да се освободи от задължението да извърви своя. Не прекарахме последните си часове в безплодни спорове, както се опасявах. Просто си припомняхме миналото и говорехме за онова, което възнамерява да стори в бъдеще. Той има много надежди и мечти. Ще му послужат добре, докато крачи по мрачния, изпълнен с опасности път до това бъдеще. Даже и да победим днес, по думите на Келевандрос, животът на елфите никога повече няма да бъде същият. И никога отново няма да бъдем онова, което бяхме. — Лорана говореше замислено и вглъбена в себе си.