Вътрешно Медан не можеше да не отдаде дължимото на Гилтас. Само би могъл да предполага колко е било трудно за младежа да напусне майка си, да я остави в лапите на драконесата, а сам той да избяга в безопасност. Кралят съвсем мъдро беше преценил, че опитите му да разубеди Лора на така или иначе биха останали напразни и само щяха да оставят в душата му неизличимо чувство за вина. А сега Гил тас щеше да се нуждае от цялата мъдрост на света, за да се изправи срещу онова, което го очакваше. Медан бе далеч по-добре запознат с опасностите по пътя на младежа, понеже съвсем наскоро беше получил доклади за положението в Силванести. Така и не ги бе споделил с нея, за да не я тревожи излишно. Първо трябваше да се справят с настоящата криза. Чак след това щеше да им остане време да помислят за следващата.
— Ако сте готова, мадам, време е да тръгваме — каза той. — Ще се придвижим през града с последните нощни сенки и ще влезем в кулата с началото на изгрева.
— Готова съм — отговори Лорана. Тя не погледна повече зад себе си. Докато крачеха надолу по пътеката покрай късно цъфтящите люляци, тя произнесе: — Искам да ви благодаря, Наместник. Искам да ви благодаря от името на народа на елфите за онова, което ще сторите днес за нас. Храбростта ви ще остане в паметта ни завинаги.
Медан почувства внезапно неудобство.
— Мадам, може пък онова, което ще сторя днес, да не е кой знае какво — отвърна тихо. — По-важно за мен е, че се опитвам да поправя вече стореното. Бъдете сигурна, няма да предам нито вашето доверие, нито това на вашия народ.
— Нашият народ, Наместник Медан — поправи го Лора на. — Нашият народ.
Вероятно кралицата не влагаше в последното нещо повече от любезност и добронамереност, но все пак думите й бяха пронизали сърцето му. Заслужаваше това наказание. Реши да го понесе мълчаливо, без да трепне, като войник. Както понасяше острите бодли на розата до гърдите си.
Докато минаваха забързано из градските улици към кулата, дочуваха как откъм къщите на елфите долитат приглушени звуци. Макар никой все още да не смееше да се подаде навън, времето за спотайване бе приключило. Чуваха се звуци от тежки предмети, влачени нагоре по стълбите и шумолене на клони, докато стрелците се катереха по дърветата и заемаха позициите си. Чуваха спокойни заповеди, издавани на Общ и елфически език. Недалеч от кулата дори съзряха за миг Дюмат, докато ординарецът довършваше плетеницата от клони, с които бе покрил къщата си. Дюмат имаше задължението да следи за сигнала на Келевандрос, след което сам трябваше да го предаде на елфите, за да започне атаката. Той отдаде чест на Медан, поклони се на кралицата, след което продължи работата си.
Утринното слънце се издигаше и по времето, когато достигнаха кулата, вече грееше ярко. Наместникът засенчи очи и благослови ясния ден, въпреки че за момент се улови да мисли, че градината му се нуждае от малко дъжд. Отхвърли мисълта с усмивка и се съсредоточи върху задачата, която ги очакваше.
Ярката слънчева светлина нахлуваше през неизброимите прозорци и се превръщаше в танцуващи дъги във вътрешността на кулата и по мозайката на тавана: деня и нощта, разделени от надеждата.
Лорана беше заключила меча и драконовото копие в една от многото стаи в кулата. Докато тя отиваше да ги вземе, Медан се загледа през прозореца към подготовката, която кипеше из цял Квалиност. Подобно на своята Кралица майка и градът се преобразяваше от скромна жена в неустрашим боец.
Лорана му подаде меча, Изгубената звезда. Той мрачно й отдаде чест с оръжието, след което го пристегна около кръста си. Тя му помогна да нареди гънките на наметалото, за да го скрие. После отстъпи назад, огледа го критично и обяви дегизировката му за сполучлива. Мечът не се забелязваше.
— Ще се изкачим оттук — Лорана показа едно вито стълбище. — Ще ни изведе до балкона на върха на кулата. Боя се, че изкачването ще бъде дълго, но поне горе ще имаме време да си починем…
Внезапно слънчевите лъчи се скриха и наоколо им настъпи странна нощ, като при затъмнение. Медан побърза да надникне през прозореца, въпреки че сърцето му вече се свиваше от зловещо подозрение.
Небето беше пълно с дракони.
— Страхувам се, че вече не разполагаме дори с това време — отвърна спокойно той, като взе драконовото копие от ръката й и поклати глава, когато тя се опита да си го взе ме. — Великата зелена кучка е започнала атаката по-рано. Не, че съм особено изненадан. Трябва да побързаме.
Двамата минаха през вратата и започнаха да изкачват стълбището, което се виеше около себе си в нещо като куха колона. От вътрешната му страна се виеха перила, изработени от преплетени златни и сребърни нишки. Перилата приличаха на бръшлян и сякаш не бяха вкопани в камъка, а по-скоро растяха от него.