— Хората ни са готови — каза Лорана. — Когато Келевандрос даде сигнала, ще атакуват.
— Надявам се, че можем да разчитаме на него поне за това — обади се наместникът. — Както сама казахте, напоследък се държи малко странно.
— Имам му доверие — отвърна тя. — Вижте — посочи към тесните отпечатъци от стъпки в дебелия прашен слой по стъпалата. — Вече е горе и ни чака.
Изкачваха се възможно най-бързо, и все пак не смееха да се напрягат прекалено много, за да запазят силите си за срещата с драконесата.
— Благодарен съм… че не се облякох в пълно бойно снаряжение — заяви Медан с малкото дъх, който му беше останал. Според Лорана бяха стигнали едва до половината, а вече едва успяваше да си поема въздух и краката му горяха от усилието.
— Някога, когато… бях малко момиченце… се състезавах… с братята си и Танис по тези стълби… — произнесе кралицата, като притисна хълбока си с една ръка, за да успокои пробождащата я болка. — Най-добре да починем… за миг, иначе няма да успеем.
Тя се отпусна на едно от стъпалата, като примижа от поредния взрив от болка в хълбока си. Медан остана прав. Той се приближи до един от прозорците. Пое си няколко пъти дълбоко дъх и раздвижи крака, за да се отпуснат схванатите му мускули.
— Вижда ли се нещо? — попита напрегнато Лорана. — Какво става отвън?
— Все още нищо — докладва наместникът. — Това в небето са фаворитите на Берил. Вероятно разузнават положението, за да се уверят, че градът е изоставен. Дълбоко в себе си Берил изпитва неописуем страх. Без магията си се чувства разголена и уязвима. Едва ли ще се появи в близост до Квалиност, преди да е сигурна, че нищо няма да й навреди.
— Кога ще навлязат войските й в града?
Медан се извърна от прозореца и я погледна.
— Чак по-късно. Офицерите надали ще изпратят хората си напред, докато драконите не са си свършили работата. Драконовият страх прави войската ненадеждна. Когато крилатите създания изравнят всичко със земята, ще се появят и човеците. За да „забършат с парцала“.
Лорана се разсмя неудържимо.
— Надявам се да не намерят много за „забърсване“.
— Ако всичко се развие според плана — отвърна на усмивката й Медан, — подът вече ще блести от чистота.
— Готов ли си?
— Готов — отговори той и галантно й подаде ръка, за да й помогне да се изправи.
Стълбите скоро ги изведоха до върха на кулата, точно пред входа на неголяма галерия със закривен таван. Оттук им оставаше просто да пресекат галерията и да излязат на балкон, от който се откриваше гледка към цял Квалиност. Говорителят на Слънцето и свещенослужителите на Паладия имаха обичая да идват на върха на кулата по случай някои празници или ежегодни събори, за да отправят благодарността си към Паладин — или Ели, както го познаваха елфите, — за многобройните му благодеяния, най-великото от които беше слънцето, с живота и светлината, получавани от него. Този обичай беше намерил своя край след Войната с Хаос и горе вече не се качваше никой. А и какъв смисъл имаше?
Паладин си бе отишъл. Вярно, слънцето им даваше светлина и живот, но сякаш го правеше с неохота, без прежното си величие. Разбира се, елфите можеха да запазят древната традиция, просто защото беше такава. По същия начин техният предишен Говорител Солостаран, го бе сторил след Катастрофата, даже когато Паладин не отвръщаше на молитвите им. Ала младият крал Гилтас така и не беше успял да се подложи на продължителното изкачване до върха на кулата поради необходимостта да се преструва на вечно болен, така че елфите бяха изоставили традицията. Всъщност, истинската причина, поради която Гилтас не желаеше да се изкачва догоре, се криеше в нежеланието му да обгръща с поглед един град, който в очите му приличаше на пленник, на столица, окована във вериги.
— Когато Квалиност се освободи от робството на потисниците — бе обещал младежът на майка си по време на последната им вечер заедно, — ще се върна. И без значение дали ще бъда стар, дали костите ми ще скърцат, или ще съм изгубил всеки зъб в устата си, ти обещавам, че ще изкатеря тези стълби като малко дете, защото там на върха ще ме очаква гледката към една страна, чийто народ е свободен.