Докато полагаше крак върху последното стъпало, Лорана мислеше за тези негови думи. Сякаш и сега виждаше Гилтас пред себе си, млад и силен — защото щеше да бъде млад и силен, а не стар и грохнал — да се катери радостно нагоре по стълбите, за да обгърне с очи една окъпана в благословена светлина земя.
В реалността обаче, Лорана погледна по протежение на сводестата галерия, водеща към балкона, и не видя нищо друго, освен мрак. Крилете на поданиците на Берил закриваха слънцето. Първите приливни вълни на драконовия страх накараха гърлото й да се свие, дланите й да се изпотят, а ръката й неволно да затегне хватката си около крехките перила. И преди бе сещала подобен страх и наистина знаеше как да се справи с него. Прекоси площадката и се втренчи във враговете си, без да отмества очи, вгледа се в драконите толкова продължително, че накрая неминуемо щеше да надмогне ужаса си от тях. Страхът нямаше да я напусне. Щеше да остане там някъде, но сега тя бе господар на положението. Беше овладяла страха си.
Щом се погрижи за това, Лорана потърси с поглед Келевандрос. Очакваше да го открият на площадката и сега започваше да я измъчва тревога. Вече беше забравила напълно ефекта от драконовия страх. Може пък прислужникът да му се бе поддал и да бе избягал.
Не, едва ли беше станало така. Надолу имаше само един път. Неминуемо щяха да се разминат.
Може би беше на балкона.
Тъкмо се канеше да излезе навън, за да го потърси, когато чу тежките стъпки на наместника зад себе си, последвани от облекчена въздишка, когато най-сетне се добра до края на стълбището. Лорана се обърна, за да му каже, че не може да намери Келевандрос, когато самият Келевандрос изведнъж изплува от сенките сред колонадата на входа.
„Сигурно съм минала точно покрай него“ — осъзна тя. Драконовият страх й бе попречил да долови присъствието му. Стоеше приклекнал в сенките като парализиран и сякаш не можеше да помръдне.
— Келевандрос — извика загрижено Лорана към младия елф, — онова, което чувстваш, е обикновен драконов страх…
Келевандрос се хвърли напред. В ръката му проблесна стомана.
Кралицата изкрещя някакво предупреждение и скочи, за да пресече пътя му, но вече бе твърде късно.
Прислужникът заби оръжието през наметалото на наместника, целейки се под вдигнатата ръка, с която Медан държеше драконовото копие, за да получи достъп до незащитената с броня част от тялото му. Ножът се заби до дръжката в ребрата на рицаря. Келевандрос дръпна силно и го измъкна. Ръката му и острието в нея бяха почервенели от кръв.
Медан нададе изпълнен с болка вик. Тялото му се изпъна сковано. Притисна ръка към раната и се олюля напред, след което падна на едно коляно.
— А! — Опитваше да си поеме дъх, но не успяваше. Острието беше пронизало белия му дроб. — А!
— Келевандрос… — прошепна ужасено Лорана. — Какво направи?
През цялото време прислужникът се бе взирал в наместника, но сега обърна поглед и към нея. Очите му гледаха полудяло и трескаво, а лицето му бе посиняло. Вдигна ръката, с която държеше ножа, за да задържи кралицата на разстояние.
— Не се приближавайте, мадам! — извика той.
— Келевандрос — каза безпомощно тя, — защо? Той щеше да ни помогне…
— Той уби брат ми — каза задъхано прислужникът с треперещи, побледнели устни. — Убил го е още преди години с мръсните си пари и лъжливите си обещания. Използвал го е, но през цялото време го е презирал. Още ли не си мъртъв, негоднико?
Келевандрос се хвърли, за да го промуши за втори път. Лорана бързо прегради пътя му към падналия човек. За момент си помисли, че в яростта си прислужникът може да нарани нея.
Гледаше го право в очите и без да трепне. Смъртта й нямаше значение. Така или иначе щеше да умре. Планът им се бе провалил.
— Какво направи, Келевандрос? — повтори тъжно. — Обрече всички ни.
Той се втренчи ненавистно в нея. По устните му бълбукаше пяна. Издигна ножа, но не за да я промуши. С внезапни хлипове елфът запрати оръжието към стената. Лорана чу как острието се удари с дрънчене в камъните.
— И бездруго вече бяхме обречени, мадам — произнесе задавено Келевандрос.
Сетне побягна вън от галерията, без да вижда накъде тича. Или това, или просто не го интересуваше, защото се заби в древните перила от преплетен златен и сребърен бръшлян, които се разтърсиха и поддадоха под тежестта му. Келевандрос полетя през ръба на стълбите. Дори не направи опит да се задържи или изкрещи. Тялото му падна някъде долу.