„Безнадеждно е. Нямам никакъв шанс“ — помисли си Лорана. Вече чуваше приближаването на Берил, чуваше скърцащия звук от чудовищните крила, които в същия миг отново закриха слънцето. Мракът се спусна над всичко. Въздухът натегна от мириса на отровния дъх на създанието.
Драконовият страх беше неописуем. Лорана започна да трепери. Ръцете й се вдървиха от студ. Не можеше да го направи…
Изпод крилете на Берил се промъкна един-единствен слънчев лъч и ярко се отрази във върха на драконовото копие. Копието сякаш се потопи в сребристи пламъци.
Докосната от красотата му, Лорана си припомни всички онези, които някога се бяха сражавали с подобно оръжие. Припомни си как самата тя стоеше с копието в ръка над тялото на Стурм и се взираше предизвикателно в убиеца му. Тогава също се страхуваше.
Тя протегна ръка и го докосна. Не възнамеряваше да го взима със себе си. Копието беше дълго осем стъпки. Не би могла да го скрие от очите на драконесата. Искаше просто да го докосне в името на миналото и паметта на Стурм.
Може би в този момент Стурм беше с нея. Може би храбростта на онези, които се бяха сражавали със същото оръжие, беше част от копието и сега куражът им се предаде от метала в нея самата. Навярно собствената й смелост — тази на Златния генерал, която по някакъв начин се бе запазила в сърцето й — сега отново се завръщаше. Знаеше само, че в секундата, когато пръстите й го докоснаха, планът изведнъж се очерта в мислите й. Вече знаеше какво трябва да направи.
Лорана решително взе копието и тръгна с него към балкона.
32
Изгубена звезда
Някога, много отдавна, смяташе драконите за красиви.
Вражеските дракони на Царицата Такхизис.
Красиви, но и смъртоносни. Червените, чиито люспи горяха като огън под слънчевите лъчи и чийто дъх предизвикваше пожари. Сините — бързи и грациозни, реещи се сред облаците заедно с топлите въздушни течения. Белите — студени и искрящи, черните — бляскави и гъвкави, зелените — есенция от смарагдова смърт. Вдъхваха й страх, мразеше ги, ненавиждаше ги, и все пак никога не бе убивала някой от тях, без поне да изпита прилив на съжаление да види как подобни великолепни създания падат смъртно ранени от небесата.
Драконесата не беше красива. Берил бе грозна, тлъста и разплута… Крилете едва успяваха да поддържат във въздуха неповратливото й тяло. Главата й беше безформена, а челото й бе издадено над безизразните непроницаеми очи. Челюстта й висеше отпуснато, разкривайки изпочупени и прогнили зъби. Зеленото на люспите й не беше смарагдово, а по-скоро с цвета на разкапана плът, на проядено от личинки месо. В погледа й не се забелязваха проблясъци на интелигентност, а обикновените пламъци на алчността и низостта. Сега Лорана вече със сигурност знаеше, че този дракон не може да произлиза от Крин, че няма начин Берил да е била докосната от умовете на боговете. Драконесата не боготвореше никой друг, освен себе си, почиташе само собствената си бруталност и долни желания.
Сенките от крилете й се плъзнаха над Квалиност и потопиха града в мрак. Лорана гордо се възправяше на балкона. Забеляза, че дори потопени в тъмнина, трепетликите не свеждаха върховете си, а розите си оставаха все така красиви. Може би все някога щяха да изгубят красотата си, но едва ли щеше да се случи точно в този момент. Засега родните земи на елфите си оставаха непокорени.
— Поне ще отървем света от едно чудовище — произнесе тихо Лорана, докато първите пориви на горещия вятър от крилете над нея подхващаше косите й. — Грешиш, Келевандрос. Това не е часът на нашата гибел, а най-славният ни миг.
Берил се носеше право към нея — тромава и с лигавещи се челюсти, раззинати в победоносна усмивка. Драконовият страх се изливаше на талази, ала вече не можеше да стори нищо на Лорана. Не и след като веднъж вече беше познала какво е да се страхуваш от един бог. Смъртното чудовище не можеше да я изплаши, без значение колко отвратително изглеждаше.
Балконът на Кулата на Слънцето беше обграден със стена от полирано злато, която стигаше почти до кръста й. Стената беше дебела и масивна, понеже древните магове на елфите я бяха оформили от костите на самата кула. Балконът се извиваше около тялото на кулата и обгръщаше в сигурната си прегръдка онези, които стояха на него и беше достатъчно голям, за да издържи цяла делегация от елфи. Застанала в центъра му, Лорана навярно изглеждаше съвсем дребна, почти изгубена. Ала все пак на балкона трябваше да има двама души. Поне такъв беше планът. Берил щеше да очаква двама: наместник Медан и нейната награда, Кралицата майка.