Нямаше какво да направи, нямаше как да излъже, за да измами подозренията на драконесата. Приказките само биха дали на Берил време да обмисли нещата и да реагира.
Огненочервените очи на чудовището пометоха с един поглед балкона. Вече беше достатъчно близо, за да схване онова, което виждаше, и очевидно то не й се хареса, защото очите й на няколко пъти подскочиха от единия край на балкона до другия. Буцестото й чело се набръчка, тя се втренчи по-внимателно. Зъбатата уста се ухили широко и многозначително, сякаш вътре в себе си драконесата вече бе предугаждала какво ще се случи.
Сега това нямаше значение. Нищо друго нямаше значение, освен че през този ден елфите от Квалинести, заедно с техните приятели и съюзници, щяха да отърват света от противния звяр.
Лорана разкопча бялата си наметка. Дрехата се плъзна по раменете й и падна на пода на балкона. Бронята на Златния генерал засия в слънчевите лъчи. Вятърът от крилете на Берил отмяташе назад косите на елфидата и ги караше да пърхат като позлатено знаме.
Драконесата вече беше в опасна близост до кулата. Още няколко тромави помахвания и щеше да се озове на почти една ръка разстояние от Лорана. Смъртоносният, зловреден дъх на създанието я задавяше. Кралицата с тревога си помисли, че може да изгуби съзнание. Внезапно вледеняващият вятър — носещ в себе си едва загатнатия мирис на приближаваща буря — смени посоката си и задуха откъм север, с което успя да разпръсне отровните изпарения.
Лорана сключи пръсти около дръжката на Изгубена звезда. После измъкна меча. Острието проблесна в слънчевите лъчи, а скъпоценностите по ръкохватката му заблещукаха.
Берил веднага съзря оръжието в ръцете на самотната елфида и откри, че дори мисълта за това й се струва забавна. Челюстите на драконесата се раздалечиха със скърцане в нещо, което може би щеше да се превърне в чудовищна усмивка, ала само секунда по-късно усети как я обливат топлите вълни на магията. Червените й очи просветнаха, а между зъбите й се процеди обилна слюнка. Жестоките очи на Берил се отместиха към драконовото копие — сребристобял огън, опален от светлината на слънцето — и тутакси се разшириха. Драконесата шумно си пое въздух, изпълнена с благоговение и копнеж.
Прославеното драконово копие — напаст за всички от нейния род. Изковани от Теръс Айрънфелд от Сребърна ръка с помощта на благословения Чук на Карас, копията можеха с лекота да пронижат драконовите люспи, сухожилия, тъкани, плът и кости. Местните безполезни подобия на дракони говореха за копията със смесица от страхопочитание и ужас. Когато за пръв път научи за оръжията, Берил просто се изсмя презрително. Но все пак те я бяха заинтересували и непременно искаше да види някое, а понеже бяха магически — и да се сдобие с такова.
Магически меч, магическо копие, кралицата на елфите, столицата на елфите — богата награда за труда й през този ден.
Лорана стисна меча точно под дръжката, приближи се до ръба на балкона и издигна Изгубена звезда толкова високо, колкото можеше. Сетне гласът й се извиси и запя възторжения химн на онзи, който отказва да сведе глава и е горд с това.
Солиаси Арат!
Далеч под балкона на Кулата на Слънцето, Дюмат стоеше скрит сред сенките на покрива на една елфическа къща. Скрити сред маскировката от клони и листа, го наблюдаваха дванайсет елфи и чакаха сигнала му. До Дюмат неотклонно стоеше и неговата съпруга, Ейлий, готова да превежда заповедите му, ако станеше нужда. Дюмат говореше малко елфически, но усилията му неизменно предизвикваха усмивката на жена му. Веднъж дори му беше казала, че все едно слуша кон, който се опитва да говори на родния й език. Сега той й се усмихна. Тя отвърна на усмивката му. Двамата бяха готови. Бяха се сбогували още предната нощ.
От мястото си Дюмат виждаше балкона на кулата, но не можеше да гледа прекалено дълго към огряната от слънцето постройка, понеже очите му се насълзяваха от яркия блясък. Взираше се, премигваше и търкаше очи и отново се взираше в очакване на появата на наместника и Лорана. Пристигането на ятото дракони над тях бе разтърсило ординареца до дъното на душата му, карайки го за момент да изгуби от поглед кулата, за да не полудее от усещането, че драконовият страх е на път да го разкъса на парчета.