Елфите на покрива също го бяха почувствали, но и те като него просто стиснаха зъби в очакване да отмине. Никой не извика, нито се поддаде на паниката. А когато Дюмат отново си възвърна способността да вижда, кулата се възправяше над тях, очертана съвсем ясно. Сенките от крилете на драконите бяха закрили напълно слънчевата светлина.
Ординарецът започваше да се тревожи. Не знаеше защо и не можеше да обясни по разумен начин безпокойството си. Може би в цялата работа имаше пръст обикновеният инстинкт на ветерана. Нещо се беше объркало. За момент Дюмат се изкуши да се втурне към вътрешността на кулата, за да провери дали всичко е наред, но почти веднага отхвърли мисълта като неприемлива. Заповедите бяха да стои тук и да очаква сигнала. Възнамеряваше да ги изпълни.
Слугите на драконесата изчезнаха и подобно на Лорана, рицарят веднага си даде сметка, че това не е добър знак. Берил навярно щеше да се появи всеки момент. Той се напрегна, втренчен в кулата, която още веднъж стоеше обляна в лъчите на слънцето. Не смееше да погледне встрани от страх да не пропусне сигнала и бе принуден непрестанно да мига, за да не се пълнят очите му със сълзи. А когато най-сетне съзря Лорана, изпусна благодарна въздишка и затърси с очи наместника.
Медан не се появяваше.
Дюмат търпеливо си наложи да преброи до десет, после още до десет и накрая беше принуден да се откаже. Така или иначе истината му бе станала ясна дори още преди да е започнал да брои. Лорана никога не би се появила съвсем сама на балкона, ако Медан беше жив и можеше да я придружи. Ординарецът мълчаливо и по войнишки — кратко, но сърдечно — се сбогува с наместника, след което продължи да чака сигнала.
Нарежданията бяха следните. Дюмат, елфите, неколцината Мрачни рицари и джуджетата, участващи в отбраната на Квалиност трябваше да изчакат появата на огнената стрела и чак тогава да започнат атаката. Ординарецът рискува и подаде глава през балдахина от сплетени клони, за да погледне по-добре. Ейлий го ощипа по крака, напомняйки му да не се излага на излишна опасност, но той не й обърна внимание. Трябваше да разбере какво става.
Берил най-сетне се появи и полетя право към кулата. Драконовият страх обля всичко и всеки като огромни налитащи вълни, ала фактът, че първо бе изпратила фаворитите си да огледат околността, сега работеше срещу нея. Онези, които бяха изпитали най-силния ефект от съприкосновението с неизказания ужас, вече започваха да се възстановяват от него. Другите така или иначе нямаше да му се поддадат. Лукавите очи на драконесата блуждаеха ту тук, ту там, пронизваха всичко под нея, независимо от сведенията на Медан, че градът е напълно изоставен.
„Търси колкото си искаш, велика кучко — каза й мълчаливо Дюмат. — Вече си тук, точно над нас. Вече не можеш да избягаш.“
Ординарецът се приведе обратно надолу точно в мига, когато очите на Берил щяха да го забележат. Ейлий се взря в него с онзи поглед, който така добре познаваше. Означаваше, че си търси кавгата. Противно на всяка надежда се надяваше, че ще доживее това да се случи, но все пак не разчиташе много на тази възможност. Той отново обърна очи към кулата.
От мястото си виждаше добре, така че забеляза как Лорана се приближава до ръба на балкона. Не успяваше да различи лицето й — не и от това разстояние. Приличаше на размазано бяло петно на фона на златни пламъци. Независимо от всичко обаче, самият факт, че се приближаваше към драконесата, говореше, че не се страхува от нея.
— Още по-зле за теб, чудовище — измърмори под нос, — още по-зле.
Берил вече беше съвсем близо до кулата. Дюмат ясно виждаше провисналия й търбух, долната част на крилата, клатещите се крака и потрепващата опашка. Люспестата й кожа имаше неприятно зелен цвят и бе кална от валянето в леговището й.
Когато за пръв път излагаше плана си, крал Гилтас възнамеряваше да пронижат кожата на драконесата със стрели, но идеята бързо бе отпаднала. Кожата на Берил беше дебела, а защитаващите я люспи — непробиваеми. Стрелите може би щяха да свършат работа и да я свалят на земята, но само в огромни количества, които обаче бяха непосилни за елфите. Освен това вероятно очакваше подобна атака. Надяваха се поне да я заварят неподготвена за онова, което бяха намислили.
Сега единственото, което оставаше на Дюмат, бе да изчака прелитането на огнената стрела на елфа Келевандрос… Келевандрос… Дюмат го виждаше с очите си. Медан бе ранен… навярно мъртъв. Лорана беше останала съвсем сама там горе. И нямаше кой да даде сигнала.