Видя как кралицата вдига ръце.
Слънцето в новото небе може би изглеждаше бледо и странно на жителите на Крин, но може пък все пак да бяха заслужили благосклонността му. В мига, в който Дюмат погледна към Лорана, светилото изпрати един-единствен ярък лъч, който озари кралицата. В този момент ординарецът си помисли, че в ръцете й има звезда.
Лумна бял пламък, тъй поразителен и замайващ, че Дюмат трябваше да присвие очи и да отмести поглед, все едно бе погледнал към слънцето. И повече със сърцето, отколкото с ума си, той разбра, че именно това е сигналът.
Изкрещя подивяло и се изправи, отмятайки покривалото от сплетени клони и листа. Елфите около него също скочиха с прашки и лъкове в ръце и заеха местата си. Дюмат погледна към съседните покриви. Не беше сам. Не беше необходимо да дава друг сигнал. Всички бяха видели огнения проблясък и вече знаеха какво означава той.
Така и не успя да чуе предизвикателните думи на Лора на, понеже сам той, подобно на елфите край себе си, крещеше своя боен вик. Сетне Дюмат даде заповед да открият огън, а въздухът сякаш почерня.
Солиаси Арат! Лорана крещеше по същия начин, по който го бе направила и преди толкова много години, предизвиквайки драконите, които бяха атакували Кулата на Върховния свещенослужител, призовавайки ги да се спуснат към собствената си смърт. Държеше Изгубена звезда с лявата ръка, издигнат високо над главата й. Ако скъпоценният камък, инкрустиран в дръжката на меча, не свършеше работа, ако преданието беше просто измислица, ако магията на оръжието бе отслабнала, както и всяка друга магия в Епохата на Смъртните, плановете, надеждите и мечтите им никога нямаше да се осъществят.
Слънцето прониза скъпоценния камък и го накара да избухне в бял пламък. Лорана прошепна тиха благословия към Калит Райън и незнайния ковач, открил искрящата изгубена звезда сред пепелта в огнището си.
Берил се втренчи в меча с напрегнат копнеж, защото чувстваше колко могъща е магията му — магия, от която отчаяно се нуждаеше. Скъпоценният камък в дръжката беше най-прекрасното нещо, което някога бяха съзирали очите й. Не можеше да откъсне очи от него. Трябваше да го получи. Дори Малис не притежаваше нещо подобно в бездънната си съкровищница. Берил просто не можеше да откъсне очи от него…
И падна в капана.
Лорана осъзна, че заклинанието е проработило, едва когато съзря отблясъка на камъка в очите на драконесата, неговото отражение, горящо дълбоко в мозъка зад тях. Кралицата стисна оръжието още по-здраво.
Изпаднала в транс, Берил висеше почти неподвижно във въздуха над Квалиност. Крилете й се полюляваха съвсем леко, за да не губи височина, а очите й неотлъчно се взираха в Изгубена звезда.
Мечът беше тежък, а Лорана го държеше с неудобната си лява ръка, без да смее да се поддаде на слабостта, без да смее да го спусне дори за секунда. От страх да не разруши заклинанието, не смееше дори да помръдне. Освободена от оковите на магията, Берил неминуемо щеше да атакува с ужасяваща ярост. Само за миг Лорана изпита колебание, докато напразно очакваше някакъв знак, че елфите са започнали атаката. Планът й се бе провалил. Дюмат очакваше сигналната стрела, която никога нямаше да полети.
Сетне радостните викове и изкрещените предизвикателства, надигнали се от околните покриви на къщите, прозвучаха в ушите й по-сладко и от най-сладката хвалебствена песен и вляха нова жизненост в уморените мускули на ръката й. По мостовете, прехвърлящи границите на града, започнаха като от нищото да изникват елфи. Като смъртоносни цветя, от още и още покриви из града се появяваха рицари и елфи. Умело замаскираните с пълзящи растения балисти бързо биваха изваждани на открито и застопорени на позициите си. Стрелците с прашки се приготвиха да открият огън. Една-единствена звънка заповед задейства стотици от тях и за броени секунди елфите бяха започнали атаката.
Балистите запратиха копията си в грациозни дъги над тялото на Берил. Подир копията се влачеха дълги въжета — въжета, изплетени от сватбени рокли и бебешки дрешки, готварски престилки и сенаторски церемониални роби. Стотиците копия прехвърляха въжетата през тялото на драконесата, а щом пътят им поемеше обратно към земята, въжетата притискаха тялото, крилата и опашката на Берил.
На свой ред стрелците с прашки изхвърлиха във въздуха оловни тежести, към които бяха привързани още въжета. Междувременно балистите бяха презаредени и отново откриха огън. Прашките неуморно запращаха нови и нови въжета над драконесата.