Чародеите на елфите правеха заклинания не на дракона, а на въжетата, с които се опитваха да го приковат, без да знаят дали капризната, своенравна магия ще проработи. Правеха заклинанията си по-скоро от чиста надежда и отчаяние, отколкото подтиквани от увереност. Те или използваха техники, познати още от Четвъртата епоха, или се възползваха от суровата магия на настоящето. И всеки път заклинанията им проработваха без никакъв проблем. Чародеите бяха смаяни. Разтреперани от вълнение и нетърпение, но смаяни.
Някои заклинания заздравяваха въжетата и ги правеха по-издръжливи от стомана. Други ги караха да избухват в магически пламъци, които плъзваха по дължината им и изгаряха драконесата, но не поглъщаха самите въжета. Някои заклинания пък правеха въжетата лепкави като паяжини и омотаваха в тях люспестото тяло на Берил или пък се затягаха спираловидно около краката й и я приковаваха като пиле, приготвено за продан на пазара.
Най-сетне част от елфите захвърлиха оръжията си и уловиха края на въжетата в очакване на финалната команда. Още въжета изпълваха въздуха, докато Берил най-сетне не заприлича на огромен молец, омотан в паяжините на хиляди паяци.
Драконесата беше безпомощна, но осъзнаваше кристално ясно какво се случва с нея. Лорана се взираше в очите й и виждаше как първоначалното изумление от жалките опити на дребните двукраки да я уловят в мрежите си постепенно се превръща в раздразнение от факта, че усилията им започват все повече да затрудняват движенията й. Сетне раздразнението изведнъж прерасна в ярост, тъй като очевидно не можеше да стори нищо, за да им попречи. Не можеше да стори нищо, освен да стои вторачена в скъпоценния камък.
Тялото на драконесата се загърчи от безсилна злоба. Челюстите й се обляха в капеща слюнка. Мускулите на врата й се издуха от усилието да отдръпне глава и да отмести поглед от меча. Въже след въже падаше върху тялото й. Крилата й вече не се движеха с такава лекота, а опашката й бе оплетена напълно. Вече не успяваше да раздвижи задните си крака, понеже бяха завързани един към друг. Противните въжета тъкмо се опитваха да се увият и около предните й лапи. Усещаше как я теглят към земята и тъкмо в този миг най-после почувства вледеняващ страх. Нямаше път за спасение.
Някъде по това време, според първоначалния план на Лорана, трябваше да атакуват Берил с драконовото копие и да я пронижат през гърлото, за да не може да издиша смъртоносния си дъх. Именно Лорана трябваше да се наеме с тази част, докато от Медан се очакваше на свой ред да довърши драконесата с меча.
Планът си го биваше, ала сега Медан бе мъртъв. Лорана трябваше да се справи някак сама. Но за да използва копието, се налагаше да свали меча и по този начин да освободи драконесата от магията му. Това беше най-опасният момент.
Тя започна да отстъпва съвсем бавно, без да спуска или поклаща меча, макар изтощените мускули на ръката й вече да се свиваха от непоносима умора. Стъпка по стъпка стигна до стената, където беше оставила драконовото копие, за да й бъде под ръка. Опипа зад себе си с дясната ръка, понеже не смееше даже да отклони поглед от Берил. Отначало не успя да го открие и за момент ужасът я накара да остане без дъх. Сетне пръстите й докоснаха затопления от слънцето метал. Ръката й се сключи около копието и Лорана въздъхна облекчено.
Някъде долу Дюмат вече крещеше на уловените за въжетата да теглят колкото имат сила. Елфите и рицарите, които дотогава бяха обслужвали балистите или обстрелваха драконесата с прашки, зарязаха оръжията си и хукнаха да помагат, за да прибавят тежестта си към тази на другите. Оплетеното създание бавно, но неумолимо започна да се спуска към земята.
Лорана си пое дълбоко дъх и извика на помощ цялата си сила. Мълчаливо призова името на Стурм и подири в себе си същия кураж, същата воля и решимост, които бе извикал в себе си и той в мига, когато смъртта се беше гмурнала право към него. Единственото й опасение бе, че драконесата ще се съвземе и ще я атакува моментално, щом се освободи от оковите на заклинанието и стане отново господарка на самата себе си. Ако станеше така, ако кралицата загубеше живота си, преди да е изпълнила своята мисия, хората на земята също нямаха шанс. Чудовището щеше да издиша отровния си газ върху тях и да ги убие на място.
Никога дотогава Лорана не се бе чувствала толкова самотна. Нямаше кой да й помогне. Нямаше ги Стурм, Танис, Медан… Нямаше ги дори боговете.
„Ала нима не сме сами още от рождението си на тази земя — напомни си тя. — Онези, които обичах, държаха ръката ми по време на дългото пътуване, но когато дойде часът на раздялата, не ги ли пуснах и не поеха ли сами по своя път? Сега е мой ред. Сега аз трябва да поема по своя път.“