Лорана се засили и запрати Изгубена звезда отвъд пара пета. Заклинанието беше нарушено. Очите на Берил премигнаха и загоряха яростно.
Драконесата имаше две належащи цели. Първата беше да се освободи възможно най-бързо от капана, в който беше попаднала. Втората — да унищожи елфидата, която я бе уловила с магията на меча по толкова елементарен начин, че и малко дете би успяло да го предотврати. Тъкмо се канеше да убие елфидата, когато едно особено силно дръпване на въжетата я потегли право надолу.
Разнесе се нечий смях. Смехът не идваше откъм елфите под нея, а някъде от небето.
Двама от червените й любимци, точно онези, които тайно подозираше в опит за измяна, летяха някъде високо, високо сред облаците. Берил веднага осъзна, че се смеят на нея и се наслаждават от сърце на унижението й.
Никога не бе изпитвала особено доверие в местните дракони. Много добре разбираше, че й служат по-скоро от страх, отколкото от чувство за дълг. Ето защо, донякъде нелогично, Берил на мига стигна до заключението, че драконите са се съюзили с елфите. А сега убиваха време и чакаха да стане напълно безпомощна, за да я довършат сами.
Драконесата напълно изхвърли Лорана от сметките си. Елфидата беше съвсем сама — какво толкова можеше да й стори? Сега двамата предатели бяха далеч по-важни.
По думите на Медан, дълбоко в себе си Берил изпитваше неописуем страх. Никога дотогава не бе попадала в такава безизходна ситуация и беше ужасена. Трябваше да се освободи от тази мрежа, да се върне обратно в небето. Само там, където можеше да се превърта и гмурка, да използва огромните си сила и тежест като свое преимущество, щеше да бъде в безопасност от враговете си. Издигнеше ли се в небето, би могла да унищожи тези жалки елфи само с едно издишване и да се разправи жестоко със своите слуги-предатели.
Гневът се разпали в нея. Берил отчаяно започна да се гърчи, за да се освободи от въжетата, които й пречеха да размаха криле и да полети далеч от опасността. Размаха опашка в опит да разкъса плетеницата, замахна с нокти и изви глава, оголвайки зъби. Надяваше се, че това ще бъде достатъчно, за да пререже въжетата, но не бе взела предвид не само силата на магията, протичаща през тях, но и любовта към родината и собствения си народ, с която елфите ги бяха изплели.
Няколко нишки се скъсаха, ала повечето удържаха. Подивелите й гърчове накараха други да повлекат след себе си елфите, които ги държаха и да ги съборят от околните покриви или пък да ги запратят немилостиво срещу стените на сградите.
Берил хвърли бърз поглед към червените дракони и забеляза, че са долетели по-близо. Страхът й прерасна в паника. Обезумяло си пое дъх с намерението да унищожи насекомите, които само допреди малко се бяха умилквали пред нея с подвити опашки. А сетне, с периферното си зрение, улови сребърен проблясък…
Лорана наблюдаваше ужасено и благоговейно отчаяните опити на Берил да се освободи от капана. Главата на драконесата се мяташе диво. От зиналата й паст се изливаха проклятия, а острите й зъби щракаха през тънките нишки на въжетата. Кралицата стоеше поразена от свирепостта на звяра. Стоеше разтреперана и стискаше копието с изпотени ръце. Очите й несъзнателно се плъзнаха през арката на вратата и галерията отвъд нея, водеща към безопасността.
В същия момент Берил си пое дълбоко дъх — дъх, който щеше да потопи в смърт народа на Лорана. Кралицата издигна копието с две ръце и изкрещя Квисалан елевас! — заради Танис, Стурм и всички онези, които си бяха отишли дълго преди нея. „Любовта ни обвързва завинаги.“ После насочи върха на копието към подмятащата се глава на драконесата.
Лъчите на странното слънце се отразяваха в сребърното острие. Лорана се напрегна, влагайки цялата сила на тялото, душата и сърцето си и заби копието в черепа на Берил.
Кръвта плисна изобилно и обля кралицата като неудържима вълна. Ръцете й на часа станаха мокри и хлъзгави, ала тя не смееше да изпусне дръжката на оръжието, натискайки го толкова надълбоко в драконовата глава, колкото можеше да проникне.
Болка — пламтяща, огнена болка — избухна в мозъка на драконесата, сякаш някой беше пробил дупка в черепа й и бе позволил на слънцето да надникне във вътрешността му. Берил се задави в собствения си отровен дъх. Болката беше така непоносима, че създанието разтърси глава.