Внезапното конвулсивно раздвижване на дракона повдигна Лорана във въздуха. Кралицата увисна в опасна близост до ръба. Ръцете й изпуснаха копието, тя полетя надолу и падна на пода на балкона по гръб. Изпука кост, болката я опари, но — странно — само част от секундата по-късно вече не усещаше нищо. Опита да се изправи, ала крайниците й отказаха да се подчинят на заповедта на мозъка. Неспособна да помръдне, Лорана просто се вторачи в зиналите челюсти на дракона.
Болката, обаче, не напускаше Берил. Вместо това ставаше дори още по-ужасна. Потоците кръв почти я ослепяваха, но все пак още виждаше нападателката си. Драконесата се опита да издиша смъртоносния си дъх срещу нея, но не успя и се задави в собствената си отрова.
Надмогната от страха и подлудена от болката, мислейки единствено за елфидата, която й бе причинила толкова страдания, Берил стовари масивната си глава върху Кулата на Слънцето.
Сянката на смъртта се спусна над Лорана. Тя извърна поглед от нея и се вгледа към слънцето.
Странното, увиснало в небето слънце. Изглеждаше отчаяно и объркано… сякаш се бе изгубило.
… една изгубена звезда…
Лорана затвори очи пред сгъстяващите се сенки.
„Любовта ни обвързва…“
Увиснал на едно от въжетата, теглейки го с всички си ли, Дюмат нямаше как да види какво се случва на върха на кулата, ала ужасният писък на драконесата, както и фактът, че все още не ги беше обгърнал задушаващ отровен облак, му подсказваше, че Лорана е успяла да нанесе удар на създанието. Навсякъде около него, като противен дъжд, се изливаше кръв и слюнка. Берил беше ранена. Сега беше моментът да се възползват от слабостта й.
— Дърпайте, проклети да сте! Дърпайте! — изрева извън себе си той. Гласът му бе дрезгав и почти не се чуваше. — Още не сме я довършили! Дори не сме започнали!
Елфи и човеци, чувстващи, че силата им започва да отслабва в неравната борба, напрегнаха мишци с подновена жизненост и задърпаха като един. Кръвта от обелената кожа по ръцете им обагряше въжето. Болката се стрелкаше непоносимо по сухожилията им. Някои крещяха, други стискаха зъби, но всички теглеха без капка колебание.
Дюмат изумено видя как Берил удари главата си в кулата. Почувства как сърцето му се свива за Лорана, която навярно бе попаднала в капан там горе. Заради самата нея се надяваше вече да е била мъртва. Главата на драконесата се стовари разтърсващо върху балкона и го откъсна от кулата. Раздробените му парчета полетяха към земята. Хората под тях се взряха нагоре ужасено. Някои проявиха достатъчно здрав разум и побягнаха. Други, поразени от ужас, не успяваха да помръднат. Огромните парчета на балкона се забиха в подножието на кулата, карайки къщите под тях да рухнат, а по каменния паваж да плъзнат пукнатини. Отломките полетяха във въздуха, помитайки, убивайки и ранявайки застаналите на пътя им. Облак прах мигом погълна останалите.
Дюмат се обърна към Ейлий, за да й каже няколко успокоителни думи, понеже знаеше, че жена му ще оплаква горчиво смъртта на своята кралица. Думите така и не излязоха от устата му. Ейлий лежеше неподвижно, втренчена в него с очи, които никога повече нямаше да го видят. От гръдта й стърчеше остър каменен къс. Не бе успяла дори да изкрещи.
Дюмат се втренчи в драконесата. Вече беше съвсем ниско, горе-долу на равнището на върховете на дърветата. Предните й лапи докосваха земята. Настървен и без да усеща абсолютно нищо, Дюмат удвои усилията си.
— Дърпайте, проклети да сте! — изкрещя отново. — Дърпайте!
Дивашката атака на Берил над Кулата на Слънцето бе успяла да убие елфидата, но това бе всичко. Най-сетне беше в състояние да си поеме дъх, макар и с хриптене и доста повърхностно, ала ударът върху балкона не бе сполучил да изтика копието вън от раната, както замаяно се бе надявала да стане. По-лошо — сблъсъкът дори беше успял да го забие още по-дълбоко в главата й. Сега светът за нея представляваше окървавено кълбо от пламтяща болка и всичко, което искаше, бе да накара тази болка да спре.
Драконесата се замята в усилието да се освободи и да отхвърли копието. Опашката й помиташе къщи и прекършваше дървета. При следващия й замах събори и дома на Дюмат. Ординарецът задържа въжето до последния възможен момент. Когато опашката на Берил превърна покрива в трески, Дюмат пропадна надолу, а къщата просто се срути върху му. Остана заровен жив под купчината натрошен камък, прикован под един тежък дървесен ствол, неспособен да помръдне. В устата си усещаше вкус на кръв. Вдигна очи през оплетените, начупени и огънати клони и видя, че драконесата е точно над него. Бе успяла да освободи крилата си, въпреки че от тях все още висяха въжета. Опитваше да набере височина и да се издигне над върховете на дърветата. Ала на всяко скъсано въже оставаха две, които удържаха на напора й. Над гърба й падаха още и още въжета. Елфи и човеци губеха живота си, но оцелелите бяха повече и продължаваха борбата.