— Дърпайте, проклети да сте! — прошепна Дюмат. — Дърпайте!
Елфите видяха как тяхната Кралица майка умира, как онези, които обичаха най-много на света губят живота си. Видяха как драконесата унищожава Кулата на Слънцето, символът на тяхната гордост и надежди. А после, окрилени от силата, която им даваха скръбта и гнева, затеглиха Берил надолу, за да я свалят от небесата.
Колкото по-ожесточено се бореше драконът, толкова повече се оплиташе в паяжината от въжета. Лапите, главата и опашката й сриваха къщи и прекършваха дървета. Берил се бореше като обезумяла, защото знаеше, че веднъж щом докосне земята, ще бъде по-уязвима отвсякога. Елфите щяха да я нападнат с копия и стрели и да я довършат.
Всички виждаха, че силите я напускат. Гърчовете й отслабваха, а слепите опити да докопа всичко край себе си започваха да стават все по-вяли.
Драконесата умираше.
Вече напълно уверени в себе си, елфите обединиха за сетен път усилия и успяха да изтеглят разплутото тяло на Берил до земята.
Туловището й се стовари с разтърсваща сила. Сблъсъкът доразруши къщите под нея и отне живота на онези, които не бяха успели да се отдръпнат навреме. Силата на удара запрати земетръсни вълни през недрата на земята и разтресе джуджетата, чакащи в тунелите долу. А когато върху главите им се посипаха камъни и прах, джуджетата вдигнаха смаяно очи към подпорните греди, които предпазваха тунелите им от срутване.
Когато трусовете затихнаха и прахта се слегна, елфите грабнаха оръжията си и яростно се хвърлиха, изпълнени с желание за мъст и убийство. Колкото по-бързо приключеха с драконесата, толкова по-скоро щяха да се разправят с армията й.
Някои дори крещяха, че победата е тяхна. Квалиност може и да беше ужасно пострадал и вероятно мнозина бяха загинали, но народът на елфите щеше да живее. По-късно щяха да погребат мъртвите и да ги оплачат. И щяха да запеят песни, величествени песни за смъртта на драконесата.
Берил обаче не беше мъртва. Както се бе изразил Дюмат, дори не беше започнала да умира. Драконовото копие й бе причинило непоносима болка и донякъде беше успяло да размъти разсъдъка й, но ето че болката започваше да намалява. Паниката я напускаше и отстъпваше място на яростта, която бе изпълнена с пресметливост и заплаха — далеч по-голяма заплаха от безредното помитане на всичко, което виждаха очите й само допреди миг или два. Войниците й вече се трупаха по бреговете на двете разклонения на Бялата разпенена река, които обгръщаха столицата. Сигурно в този момент вече се канеха да прекосят от другата страна. Елфите бяха разрушили всички сухопътни връзки, ала войниците на Берил носеха със себе си стотици салове и плаващи мостове, които да ги прехвърлят през широките по сто стъпки ръкави на реката.
Скоро войните на драконесата щяха да се нахвърлят върху Квалиност и да подложат защитниците му на сеч. Кръвта на елфите, по-сладка и от майско вино, щеше да потече по улиците на града. Идването им щеше да причини само едно неудобство: Берил нямаше да може да използва отровния си дъх, за да не погуби както чуждите, така и своите войници. Това, разбира се, беше дреболия, която не я притесняваше особено. Просто щеше да избива елфите с десетки вместо със стотици.
Успокоена от логиката на мислите си, Берил се престори на отпаднала и остана просната по възможно най-позорния за нея начин. С мрачно удоволствие усещаше тъй любимите за елфите дървета, премазани под огромното й туловище. Премигна няколко пъти, за да проясни очите си от кръвта и да огледа пораженията, които бе нанесла в гнева си над някога красивия град. Картината поне донякъде възвърна самочувствието й. Никога и никого не бе мразила толкова — нито дори своята братовчедка Малис, — както сега мразеше тези елфи.
Сега те изпълзяваха от мишите си дупки, за да се приближат и да я погледнат отблизо. В ръцете им имаше копия и лъкове със запънати стрели. Берил ги презираше. Все още не бе изковано копието, което щеше да отнеме живота й, било то и драконово. А стрелите пък едва ли можеха да й навредят повече от обикновено ужилване от пчела. Елфите бяха навсякъде край нея; жалки, безмозъчни създания, вторачени в чудовищното й тяло с мъничките си кривогледи очички, бърборещи на мазния си език.