Нека говорят. След малко поне щеше да им даде тема за разговор, това поне беше сигурно.
Болката в главата й продължаваше да отслабва. Берил почиваше на земята и преценяваше внимателно ситуацията. Беше успяла да отхвърли или разкъса част от въжетата. Усещаше как другите започват да се разхлабват. Силата на заклинанията им се изчерпваше. Съвсем скоро драконесата щеше да получи своя шанс да убива елфи, да ги тъпче и да ги разсича на две. После армията й щеше да се присъедини към клането, а след това на света нямаше да остане нито един противен елф. Нито един.
Драконовото копие не й даваше мира. От време на време нажежената до бяло болка се стрелваше през главата й и по този начин само усилваше яростта й. Не помръдваше и наблюдаваше елфите през спуснатите си клепачи. В далечината се чуваше призивът на роговете, а това означаваше, че армията й напредва. Сигурно я бяха видели да пада. Може би я мислеха за мъртва, може би слабоумните й командири мислено вече харчеха плячката, която иначе трябваше да разделят с нея. Е, чакаше ги изненада. Всички тях ги чакаше една голяма изненада…
Надавайки предизвикателен и победоносен рев, Берил надигна глава. Огромните й извити нокти се вкопаха в земята. Гигантските й крака се напрегнаха и изтласкаха тежестта на тялото й нагоре.
Тунелите на джуджетата, прорязващи като пчелна пита земята под Квалиност, хлътнаха и рухнаха под нея. И земята пропадна.
Победоносният рев на Берил се превърна в изненадан писък. Драконесата се забори, задращи с крака и запляска с криле в неистово усилие да изпълзи от развалините, ала крилата й все още бяха оплетени във въжетата и нямаше къде да се улови. Една Безсмъртна ръка разтроши костите на света и разцепи земята. А Берил полетя в зейналата пролука.
Макар и да не я виждаше, Торвалд Гръмогранит, братовчед на тана на Торбардин и водач на джуджешката армия, дошла за сраженията срещу Мрачните рицари на Нерака, все пак чуваше битката над главата си. Торвалд се намираше в основата на стълба, водеща към повърхността на около двайсет стъпка над него и очакваше сигнала, означаващ, че армията на нашествениците е преодоляла реката. Едва тогава собствената му войска от около две хиляди джуджета щеше да излезе от тунелите, прокопани под града и да се хвърли в ответна атака.
В тунела цареше дълбока нощ, понеже земекопните червеи и техните ларви отдавна бяха изпратени обратно в Торбардин. Тъмнината, тясното пространство и мирисът на прясно изкопана земя и отпадъци от червеи не притесняваше джуджетата; всъщност дори намираха всичко това за успокоително и познато. Разбира се, нямаха търпение да напуснат тунелите и да се изправят срещу враговете си. От време на време докосваха с пръст върховете на брадвите си и с мрачна решимост разговаряха за предстоящата славна битка.
Когато най-сетне до тях достигна първият трус, джуджетата нададоха радостни викове, които отекнаха нагоре и надолу по тунела, защото надеждите им явно се бяха оправдали и стратегията на елфите бе проработила. Драконесата беше изтеглена от небето и лежеше безпомощна на земята, впримчена в плетеница от магически подсилени въжета, без никакъв шанс да се спаси.
— Какво става? — изрева Торвалд към джуджето, което се беше присвило на върха на стълбата и подаваше глава през люляковите храсти пред изхода на тунела.
— Хванаха я — долетя лаконичният отговор на наблюдателя. — Не помръдва. Вече е пътник.
Радостните възгласи на джуджетата избухнаха с нова сила. Торвалд кимна и тъкмо се канеше да даде заповед за тръгване нагоре, когато се разнесе яростен рев, който напълно опроверга думите на наблюдателя. Земята под краката им се разтърси още веднъж и доста по-силно, карайки околните подпори да заскърцат злокобно. Върху главите им се посипаха пръст и камънак.
— Какво в името… — понечи да изкрещи Торвалд на наблюдателя, но бързо промени решението си и започна да се изкачва по стълбата, за да надникне сам.
Земята се разтърси за трети път. Таванът на тунела се разцепи и разтвори широко. Замайващо ярка светлина нахлу през отвора и почти ослепи джуджетата. Ужасеният Торвалд се взря във втренченото червеникаво око на разярената драконеса, а само секунда по-късно гредите, подпиращи тавана на тунела, се пропукаха, а стълбата се превърна в трески. Окото на дракона изчезна в огромен облак прах и отломки, а таванът рухна.