Светът сякаш се срути право върху главата на джуджето и го повлече след себе си. Ужасените викове на другарите му бяха последното нещо, което чу, преди тоновете камъни да го премажат, да раздробят черепа и да се врежат в гърдите му.
Камъкът, тъй високо цененият от джуджетата закрилник и пазител, внезапно се превърна в техен враг. Техен убиец. Тяхна гробница.
Ранголд от Балифор, вече прехвърлящ четиридесетте, беше наемник от четиринайсетгодишен. И се биеше поради една-единствена причина — плячката. Не изпитваше доверие към никого, не разбираше нищо от политика и би сменил страната, за която се сражава и по средата на битката, стига някой да му предложеше достойна отплата. Когато чу, че армията на Берил се насочва към Квалиност, на драго сърце се присъедини към нея. От твърде дълго очакваше грабежите и плячкосването на града на елфите. Човек на предвидливостта, Ранголд се бе погрижил да вземе със себе си няколко големи чувала от зебло, с които възнамеряваше да отнесе у дома своите съкровища.
Сега седеше на брега на реката, ядеше стар хляб, дъвчеше сушено говеждо и чакаше да дойде редът му за преминаване от другата страна. Проклетите елфи бяха прерязали всички мостове. Въжетата им се олюляваха високо над главите на наемниците, понеже тази година нивото на водата беше необичайно ниско. Съгледвачите държаха оттатъшния бряг под око, но засега нямаше сведения за засада. Първите отряди вече бяха навлезли във водата, понесли вещите или оръжията си над главите си. Онези, които не можеха да плуват, определено срещаха трудности, докато нагазваха все по-надълбоко сред водовъртежите на течението. Реката беше леденостудена, но поне през този сезон не бе тъй буйна.
През пролетта, подхранена от топящите се снегове, щеше да бъде просто невъзможно да я преминат.
От време на време високо над тях прелиташе по някой червен дракон и им хвърляше по едно око. Мъжете не изпитваха каквато и да е привързаност към тези създания, нито им имаха доверие и постоянно поглеждаха нагоре с надеждата драконите най-сетне да отлетят. Ранголд не даваше и пет пари за драконите. Потръпваше, когато драконовият страх се спуснеше над него, свиваше рамене, щом отминеше и невъзмутимо продължаваше да се храни. Мисълта за убийствата на елфи и заграбването на богатствата им изостряше допълнително апетита му.
Първият знак за безпокойство в него се появи, когато земята под краката му внезапно избяга и го накара да изгуби равновесие и да изпусне сандвича си. Недалеч от него се стовари един клон, последван от падналото дърво. Водите на реката се надигнаха и обляха бреговете си. Ранголд се улови за дървото и се вторачи около себе си, за да разбере какво става. Червеният дракон над тях внезапно пикира и прелетя над върховете на дърветата, като крещеше някакво предупреждение, което никой така и не успя да чуе.
Разтърсването продължаваше и се превръщаше в земетресение. Във въздуха се издигна огромен облак от отломки, така гъст, че скоро напълно закри слънцето. Онези, които тъкмо в същия момент пресичаха реката, изгубиха дъното изпод краката си и изпопадаха във водата. Онези на брега завикаха и затичаха наляво и надясно, опитвайки да запазят равновесие.
— Какво да правим? — извика един капитан.
— Останете по местата си — отговори кратко неговият началник, рицар на Нерака.
— Лесно е да се каже — отвърна гневно капитанът, като се мъчеше да не падне. — Според мен веднага трябва да се пръждосваме оттук!
— Получи заповедите си, капитане — кресна рицарят. — Земетресението ще спре след…
Едно огромно дърво се прекърши с оглушителен пукот, след което рухна на земята, погребвайки под себе си и клоните си и рицаря, и капитана. Изпод листата и оплетените клони се разнесоха стенания и писъци, които Ранголд пренебрегна напълно. Нямаше представа какво смята да предприеме останалата част от армията, но и не го беше грижа. Както и самият капитан беше предложил, наемникът смяташе да си обира крушите оттук възможно най-бързо.
Започна да се катери нагоре по брега, но в същия миг долови злокобен, ехтящ, унищожителен тътен. Ранголд се обърна, за да потърси причината за звука и очите му се разшириха от ужас. Право към тях се носеше истинска стена от бълбукаща, пенеща се вода. Земетресението бе подронило бреговете на реката. Цепнатините по протежение на коритото й ставаха все по-широки. Освободена от обичайните си граници, буйна от повтарящите се трусове, реката изведнъж се превърна в бушуваща стихия.