Изкореняваше дървета, изкъртваше огромни късове от каменните скали, покрай които протичаше и изблъскваше всичко това пред себе си.
Ранголд остана вторачен към тази гледка още около половин секунда, след което се обърна и побягна. Зад него уловените в бушуващия прилив крещяха за помощ, ала виковете им бързо заглъхваха, отнасяни надолу по течението. Ранголд опита да се изкачи до билото на брега, ала склонът беше твърде стръмен и хлъзгав. Имаше време само колкото да изпита бездънен, парализиращ ужас, след което вълната се разби в него с разтърсваща сила, пречупи гръдната му кост и накара сърцето му да спре. Така тялото му — отпуснато и окървавено — се превърна в част от неизброимите отломки, които реката носеше със себе си надолу по течението.
Надавайки гневни писъци, Берил потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в рухващите земни пластове. Почвата просто се разцепваше под непоносимата й тежест. Пукнатините неумолимо пълзяха в разрастваща се окръжност и поглъщаха в себе си рухващи домове, дървета и множество сгради. Щабът на Рицарите на Нерака, все така грозен, както винаги, се срути в самия себе си. Върху главата на драконесата се изсипваха огромни парчета от развалините, отломките се стоварваха и пробиваха крилата й. Построеният от трепетликови дървета дворец на краля също беше унищожен. Дърветата бяха изкоренени, клоните им премазани, а чудовищните им дънери — изкривени или пречупени като клечки.
Елфите, останали да защитят столицата и родината си, умираха сред останките на домовете, които бяха построили с толкова любов и градините, които така силно обичаха и ценяха. Ала, макар да знаеха, че смъртта им е неминуема, продължаваха да се сражават с врага, мушкаха с мечовете и копията си Берил, додето паважът под краката им се процепи и рухна в зейналата пропаст. Елфите умираха, изпълнени с надежда, защото, въпреки че губеха живота си, все пак вярваха, че градът ще оцелее и отново ще се надигне от собствените си руини.
Само смъртта щеше да ги предпази от истината.
Внезапно Берил осъзна с кристална яснота, че няма да оцелее, че не може да се измъкне. Откритието я изуми. Не така трябваше да свърши всичко. Тя — най-могъщото същество, живяло някога по лицето на Крин — щеше да бъде застигната от позорна смърт в някаква си дупка в земята. Как беше възможно? Какво се беше объркало? Не разбираше…
Върху й продължаваха да се свличат огромни канари, да натрошават черепа й, да пречупват гръбнака й. Изпод люспите й се стичаше кръв. Болката беше така разкъсваща, че драконесата запищя, смъртта да дойде по-бързо. Чудовището, избило безброй същества, сега стенеше и се гърчеше в неизказана агония, додето отгоре му се изсипваха тонове земя, пръст и отломки. Огромната й обезформена глава потъваше все по-дълбоко. Червените й очи се преобърнаха в орбитите си. Смачканите криле и потръпващата опашка престанаха да се движат. С една последна въздишка и тихо проклятие, Берил най-сетне умря.
Трусовете разтърсваха земята, Безсмъртната ръка стоварваше с омраза юмрука си върху града на елфите отново и отново. Не оставаше камък върху камък. Пукнатините се разширяваха, по скалите, върху които бе построен Квалиност, се появяваха нови и нови цепнатини. От височината, на която се намираха, червените дракони вече не виждаха град, а просто една дупка в земята. Самите дракони не обичаха елфите, понеже расите им бяха враждували от самото начало на времето, ала гледката бе тъй ужасна и навяваше такова усещане за неконтролируемо могъщество, че драконите не успяха да изпитат дори мъничко радост. Сега червените създания се взираха към руините на столицата под себе си и свеждаха глави в знак на уважение и почит.
Скоро трусовете започнаха да отшумяват. Земята се успокояваше. Придошлите води на Бялата разпенена река се вливаха в чудовищната бездна, образувана на мястото на някогашния град Квалиност. Дълго още вълните не спряха да се пенят и бълбукат, да се разбиват в разкъртените брегове и да протичат с глух тътен. Постепенно щяха да стихнат, а водата щеше да се върне обратно в новообразуваното си корито, сякаш смутена от унищожението, което е причинила.
Нощта се спусна — беззвездна и безлунна, като надгробен саван за мъртвите, които почиваха дълбоко под мрачните, потрепващи води.
33
Налис Арен
На много мили далеч от Квалиност, Гилтас и антуражът му се разделиха с Тарн Гръмогранит, танът на джуджетата, и поеха на юг. Пътуваха с възможно най-голяма бързина, непрестанно подканяни от Лъвицата, която се боеше, че Берил ще раздели силите си и ще изпрати войски подире им. Независимо от широката си крачка обаче, напредваха бавно, понеже нещо в сърцата им тежеше и сякаш непрестанно ги теглеше обратно. Винаги щом преваляха билото на някое възвишение, Гилтас се обръщаше в седлото и гледаше към хоризонта, в напразна надежда да забележи поне нещо.