— Вече сме твърде далеч — напомни съпругата му. — Дърветата пречат. Но оставих бързоходци, които ще ни настигнат веднага, щом се случи нещо положително. Всичко ще бъде наред. Трябва да продължаваме напред, любов моя. Не бива да се бавим.
Бяха спрели за кратка почивка и за да напоят конете, когато почувстваха как земята потрепери под краката им, а откъм далечината се разнесе дълбок тътнеж, като при приближаваща буря. Трусът беше съвсем слаб, ала накара ръката на Гилтас да потрепери и да изпусне водния мех, който тъкмо пълнеше. Той се изправи и погледна на север.
— Какво беше това? Усетихте ли нещо? — попита настоятелно той.
— Да — приближи се Лъвицата до него. Погледите им се срещнаха. Изглеждаше разтревожена. — Но не зная какво беше.
— Понякога в планината има земетресения, Ваше величество — предположи Планшет.
— Не беше същото. Никога не съм усещал нещо подобно. Имам чувството, че се е случило най-лошото.
— Все още не знаем дали е така със сигурност — обади се Лъвицата. — Може пък Планшет да е прав и да е било най-обикновено земетресение. Трябва да тръгваме…
— Не — възпротиви се Гилтас. — Ще остана, за да изчакам бързоходците. Не тръгвам никъде, преди да разбера какво е станало.
Той се отдалечи от тях по посока на едно скалисто възвишение. Лъвицата и Планшет се спогледаха.
— Отиди с него — каза тихо тя.
Прислужникът кимна и забърза подир краля. Лъвицата даде нареждане на войните си да издигнат временен лагер. През цялото време поглеждаше на север и неизменно изпускаше тежка въздишка и поклащаше глава.
Гилтас се катереше трескаво; Планшет го следваше с мъка. Когато най-сетне достигна върха, младият крал остана загледан на север в продължение на дълги мигове.
— Дали това е дим, как мислиш, Планшет? — попита нетърпеливо.
— Облак, Ваше величество — отвърна прислужникът.
Гилтас продължи да се взира, докато най-сетне не се принуди да сведе взор и да потърка очи.
— Слънцето… — промърмори той. — Твърде ярко е.
— Да, Ваше величество — отговори тихо Планшет и извърна глава. Вероятно понеже си въобрази, че може да отгатне мислите на краля, той добави: — Решението ви да тръгнете беше най-правилното…
— Зная, Планшет — прекъсна го Гилтас. — Разбирам добре дълга си и ще сторя всичко, за да го изпълня. Но не това мислех. — Той отново се вторачи на север. — Народът ни беше принуден да напусне родните земи. Просто се питах какво ще стане с нас, ако не успеем да се върнем.
— Това едва ли ще се случи, Ваше величество — каза твърдо прислужникът.
— Защо не? — Младият крал се обърна и го погледна право в очите, любопитен да научи отговора.
Планшет се обърка. Беше съвсем просто, направо елементарно.
— Земите на Квалинести са наши, Ваше величество. Принадлежат на елфите. Принадлежат им по право.
Гилтас се усмихна натъжено.
— Някои биха отвърнали, че единствената земя, която се пада по право на нас, смъртните, е онази, в която ще ни положат, когато умрем. Погледни там долу. Скъпата ми съпруга крачи напред-назад, подобно на голямата котка, откъдето идва и прякорът й. Изглежда нервна и разтревожена. Не й се иска да спираме. Според нея трябва да продължаваме. Защо ли? Защото враговете ни следват по петите. Враговете ни са тръгнали на лов… в собствената ни страна.
— Все някога ще си върнем земите…
— Мислиш ли? — попита тихо кралят. — Чудя се, наистина. — Той отново се обърна на север. — Сега сме изгнаници. Няма къде да отидем. — Обърна леко глава. — Чух докладите от Силванести, Планшет.
— Слухове, Ваше величество — отвърна разтревожено и объркано прислужникът. — Не успяхме да ги потвърдим. Канехме се да ви съобщим, но Лъвицата изтъкна, че не желае да ви безпокоим. Не и преди да сме научили нещо със сигурност…
— Сигурност — повтори Гилтас и поклати глава. С върха на ботуша си той начерта в прахта пред тях един правоъгълник, дълъг шест и широк три стъпки. — Ето кое ни очаква със сигурност, приятелю.