— Ваше величество… — започна разтревожено прислужникът.
Гилтас отново се загледа на север.
— Дали това е дим, как мислиш?
— Да, Ваше величество — отговори Планшет. — Това е дим.
Бързоходецът ги настигна едва през нощта. Навикнали на чести нощни преходи, Лъвицата и нейните елфи-бунтовници, подобно на своите предци кагонести, оставяха едва забележими знаци по пътя си. Цветни листенца, греещи в мрака, светещи червеи в бутилка върху купчина камъни, намазана с фосфор кора на дърво — следи, които указваха на бързоходеца посоката, в която вървяха или разклонението на пътя, по което бяха поели, още повече, че така можеше да ги следва даже слез залез-слънце.
Не бяха запалили огньове. Лъвицата го бе забранила строго. Стояха смълчани в мрака и никой нито разказваше приказки, нито пееше песен за звездната нощ, както вероятно биха правили в едни отминали и далеч по-щастливи времена.
Гилтас стоеше встрани от останалите, отдаден на размисли за детството си. Откакто се бе разделил с Лорана, често му се случваше да изпада в такива настроения. Тъкмо си припомняше майка си и баща си, любовта им и грижите, с които го обгръщаха, когато забеляза, че пазачите са скочили на крака и тичат към него, за да го обградят, поставили ръце върху дръжките на мечовете.
Гилтас не бе чул нищо подозрително, но това не беше необичайно. Както често се подиграваше с него Лъвицата, кралят имаше „уши на човек“. След малко се приближи и Планшет, също с извадено оръжие. Лъвицата остана в центъра на поляната, като се взираше внимателно в заобикалящия я мрак. Тя изсвири няколко ноти от песента на славея.
Отговорът не закъсня. Лъвицата отново изсвири. Елфите си отдъхнаха, макар да запазиха бдителността си. Не след дълго бързоходецът влезе в лагера. Щом забеляза Лъвицата, той се насочи към нея и започна да й говори тихо на езика на елфите скитници.
Гилтас разбираше малко кагонести, но успяваше да улови само фрагменти от разговора им, понеже двамата гледаха да не повишават тон, а бързоходецът говореше изключително бързо, като само от време на време правеше пауза, за да си поеме дъх. Нищо не пречеше на краля да отиде и да се присъедини към тях, но усети, че внезапно го връхлита странна слабост. Само от интонацията на бързоходеца можеше да се заключи, че новините, които носи, не са никак добри.
Сетне Гилтас видя как жена му стори нещо, което никога дотогава не бе правила. Лъвицата се отпусна на колене и сведе глава. Златистата грива падна пред лицето й подобно на скръбен воал. Елфидата вдигна ръце към очите си и младежът видя, че тя плаче.
Планшет сложи ръка на рамото му. Кралят я отърси и приближи към нея, без да чувства краката си, нито земята под тях. Преди да я достигне, се препъна на няколко пъти, но някак успя да запази равновесие. Доловила присъствието му, Лъвицата положи усилие да се овладее. Сетне стана и се завтече към него. Ръцете им се сплетоха. Пръстите й бяха студени като смъртта. Гилтас потръпна.
— Какво има? — поиска да узнае с глас, който му беше непознат. — Кажи ми! Майка ми… — Не успя да довърши.
— Майка ти е мъртва — отговори тихо и одрезгавяло от сълзите Лъвицата.
Гилтас изпусна една дълбока въздишка. Ала скръбта му трябваше да остане само негова. Той беше крал. Трябваше да мисли преди всичко за народа си.
— Ами драконесата? — попита несигурно. — Какво е станало с Берил?
— Берил е мъртва — каза жена му. — Има и друго — прибави бързо, забелязала, че младежът се кани да заговори. — Трусът, който усетихме… — Гласът й изневери. Тя навлажни устни и продължи: — Нещо се е объркало. Майка ти се е сражавала сама. Никой не знае защо или как се е случило. Берил е дошла, а… майка ти се е сражавала с нея сама.
Гилтас наведе глава, неспособен да се справи с острата болка.
— Лорана е успяла да прониже драконесата с копието, но не я е убила. Създанието разрушило кулата в яростта си. Майка ти не е имала никакъв шанс…
Лъвицата замълча за миг и заговори отново, но някак замаяно, като че не можеше да повярва на думите, които бе принудена да произнесе:
— Планът да увлечем дракона в капан е проработил и в крайна сметка са я принудили да слезе на земята. Нападението на майка ти е попречило на Берил да издиша отровния си дъх. После всички си мислели, че драконесата е мъртва. Но е било преструвка. Когато Берил се надигнала и понечила да ги атакува, земята под нея поддала и пропаднала.