— Не, не съм. Но ти благодаря, че ме докара до Нощлунд — отвърна с отсъстващ поглед тя. Драконовият гняв не я плашеше. Чувстваше, че над нея неизменно бди нечия закриляща ръка, твърда и непоклатима като скалата, върху която се намираха. Никое смъртно същество не можеше да й навреди.
— Не се нуждая от благодарностите ти — подчерта Бръснач. — Не струват нищо за мен. Направих го заради нея. — Той отправи замрежени очи към ярката луна в звездните небеса. — Чувам гласа й. — Огненият му взор отново се отмести към нея. — Ти също чуваш този глас, прав ли съм? Той произнася името ти. Златна Луна, принцесо на Кюешу. Познаваш този глас.
— Да, чувам го — каза тревожно тя. — Но не го познавам.
— Но аз го познавам — изрече неспокойно драконът. — Аз също съм призован и ще се подчиня на този зов. Но не и без моя господар. Двамата с него ще бъдем заедно, аз и той.
Драконът разпери криле и отскочи от скалата, понесе се право нагоре, за да се издигне над върховете на дърветата. Сетне отлетя на юг, по посока на Квалинести.
Тасълхоф се изправи, отупа се и събра разпилените си кесии.
— Надявам се да знаеш къде се намираме, Кракундел — обади се мрачно и обвинително Гатанко.
— Нямам никаква представа — отвърна бодро кендерът. — Нищо наоколо не ми е познато — прибави и въздъхна облекчено. — Изгубихме се, Гатанко. Определено се изгубихме.
— Те знаят пътя — каза Златна Луна като погледна към обърнатите нагоре лица на мъртвите.
Палин и Даламар се намираха в най-ниската част на Кулата и се взираха напрегнато към тежката тъмнина между дънерите на кипарисите. Тежка, лепкава и празна. Блуждаещите души бяха изчезнали.
— Вероятно вече можем да си тръгнем — предположи Палин.
Стоеше пред прозореца, пъхнал ръце в ръкавите на мантията си. В ранната утрин Кулата бе мразовита и усойна. Даламар беше споменал нещо за греяно вино и огън в библиотеката, ала макар топлината за тялото и стомаха да им звучеше като отлична идея, никой от тях не бе пожелал да й се наслади.
— Можем да си тръгнем, докато не са се върнали. Можем. И двамата.
— Да — съгласи се Даламар, без да откъсва очи от прозореца. — Така е. — Той му хвърли един бърз поглед. — Но можеш да тръгнеш и сам. Да потърсиш кендера.
— Нищо не ти пречи да ме придружиш — отвърна Палин. — Нищо вече не те задържа тук. — Внезапно една мисъл го накара да замълчи. — А дали пък след изчезването на мъртвите не е изчезнала и магията ти?
Другият магьосник се усмихна зловещо.
— В твоята уста звучи едва ли не като плаха надежда, Маджере.
— Знаеш, че нямах това предвид — отвърна жегнато Палин, въпреки че дълбоко в него нещо настояваше, че вероятно Даламар не е далеч от истината.
„Ето ме тук, мъж на средна възраст, чародей със значителни умения и не по-малка известност. И не съм изгубил способностите си, както се боях. За всичко са били виновни мъртвите. И все пак в присъствието на Даламар се чувствам като младок, който не е чак толкова добър, колкото си мисли. Точно по начина, по който се чувствах, когато дойдох за пръв път в Кулата, за да положа Изпитанието. Дори е по-зле, понеже младостта по природа изпитва силна увереност, а аз постоянно се опитвам да се докажа пред него, но неизменно не успявам.“
„Но защо? — запита се той. — Какво значение има мнението му за мен? Даламар никога няма да ми се довери напълно, никога няма да прояви уважение към мен. Не заради това, което съм, но заради онова, което не съм. Аз не съм чичо си. Не съм Рейстлин.“
— Бих могъл да си тръгна, но няма да го направя — заяви Даламар. Деликатните му вежди се бяха сключили и той се взираше в празния мрак навън. Внезапно потръпна и се сгуши по-плътно в мантията си. — Косата ми настръхва. Тук има нечие Присъствие, Палин. Чувствам го през цялата нощ. Все едно някой ми диша във врата. Сякаш долавям шепот в ухото си. Отзвук от далечен смях. Нечие Безсмъртно Присъствие.
Палин почувства неудобство.
— Онова момиче и приказките й за Единия Бог са ти взели ума, приятелю. Това и свръхразвитото ти въображение, както и фактът, че се храниш толкова оскъдно, че на твое място и канарчето на жена ми би умряло от глад.
Почти веднага му се прииска да не беше споменавал Ъша. „Поне заради нея трябва да напусна Кулата още сега. Ъша сигурно вече се е поболяла от тревога за мен. А ако е чула за атаката над Цитаделата на светлината, сигурно вече ме смята за мъртъв.“