— Нека — промърмори едва чуто. — Мисълта ще й създава по-малко тревоги. Най-добре така, вместо да знае, че съм жив. Само по този начин ще ми прости истински, задето я нараних. А спомените й за мен ще бъдат изпълнени с хубавото, а не с лошото…
— Престани да си дърдориш под нос, Маджере. Погледни. Мъртвите се върнаха!
Там, където допреди миг царяха единствено безметежността и тишината, сега имаше мрак, изпълнен с живот — животът на мъртвите. Неспокойните духове се бяха завърнали и отново блуждаеха между дърветата, дебнеха в очакване около Кулата, взираха се в нея с очи, в които се четяха глад и непреодолим копнеж.
Изведнъж Палин нададе дрезгав вик и се хвърли към прозореца. Удари по него с ръце с такава сила, че едва не счупи стъклото.
— Какво? — попита Даламар. — Какво има?
— Лорана! — възкликна магьосникът. Той се взря търсещо в движещата се река от мъртъвци. — Лорана! Видях я! Кълна ти се! Виж! Там! Не… Вече я няма…
Той се отблъсна от прозореца и решително се насочи към заключената със заклинание врата.
Даламар тутакси скочи след него и го улови за рамото.
— Маджере, полудя ли…
Палин отърси ръката му.
— Излизам. Трябва да я намеря.
— Не, Палин. — Мрачният елф прегради пътя му и го улови за ръцете, впивайки пръсти в плътта му. — Не искаш да я намериш. Повярвай ми, Маджере. Тя вече не е Лорана. Не и онази Лорана, която си познавал. Ще бъде… като останалите.
— Баща ми не беше! — отвърна разгневено магьосникът, като се опитваше да се отскубне. Дори не предполагаше, че измършавелият елф може да бъде толкова силен. — Той се опита да ме предупреди…
— В началото може и да не е бил като тях — призна Даламар. — Но след това и с него се е случило същото. Това не зависи от тях. Зная го. Използвал съм ги. Служат ми от години.
Той замълча. Все още държеше Палин и го наблюдаваше внимателно.
Магьосникът най-сетне успя да се освободи от ръцете му.
— Пусни ме. Никъде няма да избягам. — Палин започна да разтрива ръцете си и отново се приближи до прозореца.
— Сигурен ли си, че беше Лорана? — попита в настъпилата тишина мрачният елф.
— Вече не съм сигурен в нищо. — Палин беше настръхнал, разтревожен, обезсърчен. — Толкова по въпроса с твоите проклети усещания за Присъствие.
— … определено мястото не е това — разнесе се нечий писклив и жаловит глас от мрака. — Не искаш да ходиш там, Златна Луна, повярвай ми. Познавам моята Кула на Върховното чародейство и ти казвам, че не е тази.
— Търся чародея Даламар! — повика друг глас. — Ако е вътре, моля, нека ми отвори вратата и да ме допусне.
— Не зная как или защо — възкликна Палин, докато надничаше удивено през стъклото, — но това там е Тасълхоф, а след себе си води Златна Луна.
— Или обратното, ако се съди по онова, което чух — отбеляза Даламар. Той развали защитното заклинание на вратата.
Докато се приближаваха към тях, Тасълхоф не спираше да спори, че това не била същата, а друга Кула. Златна Луна търсела Кулата на Даламар, онази в Палантас, а и сама можела да види, при това без всякакво съмнение, че наоколо не се виждал никакъв Палантас. Следователно били намерили погрешната Кула.
— Едва ли ще откриеш, когото и да било вътре — продължи кендерът, вече с една октава по-отчаяно отпреди. — И като заговорихме, надали вътре ще бъде Палин или Даламар. Не че имам някаква причина да смятам, че Палин е тук някъде — добави колкото можеше по-бързо. — Не съм го виждал от мнооого дълго време. Не и откакто Берил нападна Цитаделата на светлината. После той тръгна в едната посока, а аз — в другата. И Устройството за Пътуване във времето беше в него, само дето по едно време го изгуби някъде. Нали разбираш, започна да хвърля частите му по драконидите. Устройството е изгубено, унищожено. Няма и следа от него. Така че е безсмислено да го търсиш, понеже нямам абсолютно никакво…
— Даламар — долетя отново гласът на Златна Луна. — Моля те, пусни ме!
— Вече пет пъти ти казах — спореше с нея кендерът. — Даламар не е… О, ммм, здрасти, Даламар. — Тасълхоф с всички сили се постара да звучи изненадано. — Какво правиш тук, в тази странна Кула? — Дори му намигна няколко пъти и посочи с брадичка към Златна Луна.
— Добре дошла, Златна Луна, Лечителко, Свещенослужителко на Мишакал — произнесе любезно мрачният елф, като използва старата титла на учителката. — Поласкан съм от посещението ви.