Докато с обичайната за елфите вежливост я въвеждаше в Кулата, той прошепна бързо на Палин:
— Маджере! Не позволявай на кендера да се измъкне!
Палин тутакси стовари ръка върху рамото на Тасълхоф, който все още се двоумеше на прага на вратата. Вече се канеше да го замъкне силом навътре, когато почти изгуби присъствие на духа, защото му се стори, че на прага стои и някой друг — един гном. Създанието беше пъхнало ръчички в джобовете си и се оглеждаше. И от изражението му безпогрешно можеше да се заключи, че никак не харесва онова, което вижда.
— Ъ? — втренчи се в него Палин. — Ти пък кой си?
— Кратката версия ли? Гатанко. Аз съм с нея — посочи с мръсен пръст гномът. — Тя открадна потопяемата ми лодка. Струват доста пари тези лодки, от мен да го знаеш. Кой ще плаща? Ето това искам да ми кажете. Ти ли? Затова ли дойдохме тук? — Гатанко му показа мъничко юмруче. — Студена, звънтяща стомана. Това искам. Никакви там чародейски номера. Разните му прилепови очи. — Той изсумтя презрително. — Имаме си цял склад от тях. Веднъж щом овладееш играта на топчета, каква полза от тях?
Палин най-сетне насочи вниманието си изцяло към кендера и повлече дърпащата се, ритаща и скимтяща фигурка през прага. Гатанко ги последва, като хвърляше бързи, проницателни погледи около себе си, сякаш си отбелязваше нещо и го отхвърляше също толкова бързо.
Златна Луна все още не бе отговорила нищо на поздрава на Даламар. Почти не беше погледнала него или Палин. Вместо това наблюдаваше Кулата. Погледна спираловидното стълбище, изчезващо някъде в тъмнината нагоре. Огледа преддверието, в което се намираха. Колкото повече се взираше, толкова повече се разширяваха очите й. Лицето й вече бе придобило пепеляв цвят.
— Какво е това чувство? — попита с нисък и изпълнен със заплаха глас. — Кой е тук?
Мрачният елф погледна Палин така, сякаш искаше да му напомни: Нали ти казах. Но на глас отвърна:
— Тук сме само аз и Палин Маджере, Лечителко.
Златна Луна се втренчи за кратко в Палин, но като че не го позна, защото почти веднага очите й го подминаха, пронизаха пространството зад гърба му, пространството отвъд него.
— Не — каза тихо тя. — Има и някой друг. Тук съм, за да се срещна с някого.
Тъмните очи на Даламар проблеснаха. Елфът побърза да хвърли предупредителен поглед към Палин, за да пресече изненадания му вик.
— Онзи, когото очаквате, все още не е пристигнал. Вероятно бихте желали да изчакате в библиотеката? Там е топло и ще откриете вино и храна, с които да се подкрепите.
— Храна? — оживи се гномът и почти веднага отново изпадна в мрачно настроение. — Нали не говорим за прилепови мозъци? Маймунски пръсти от крака? Не обичам гущерова храна. Разваля храносмилането. Сланина и малко тарбиански чай ми звучи по-добре.
— Радвам се, че пак се срещнахме, Палин. Както и с теб, Даламар — каза Тасълхоф, като се извиваше в ръцете на Палин. — Иска ми се да можех да остана за вечеря, понеже маймунските пръсти от крака сигурно са голяма вкуснотия, но вече трябва да бягам…
— Ще ви покажа пътя до библиотеката само след минутка, Лечителко — изрече Даламар. — Първо обаче трябва да настаним другите ни гости. Ако ме извините…
Златна Луна сякаш не го чуваше. Продължаваше да оглежда Кулата в търсене на някой или нещо. Гледката обтягаше нервите на всички.
Мрачният елф се приближи до Палин и подръпна ръкава му.
— Относно Тас…
— Какво относно мен? — изгледа го подозрително кендерът.
— Спомняш ли си какво ти каза Мина, Маджере? Онова за устройството?
— Кой казал? — попита настоятелно Тасълхоф. — Какво казал? Какво устройство?
— Да — отговори Палин. — Спомням си.
— Отведи него и гнома в някое от отделенията за послушници в северното крило. Първото по коридора надолу ще свърши чудесна работа. В стаята няма камина — наблегна мрачно елфът. — Претърси кендера. А когато откриеш устройството, в името на всичко свято, пази го в безопасност. Не разхвърляй никакви негови части наоколо. О, и вероятно за по-сигурно, ще искаш да се скриеш в онова крило. Гостът ни не бива да те открива тук.
— Защо пък е цялата тази загадъчност? — попита Палин, подразнен от самодоволния тон на Даламар. — Защо просто не кажем на Златна Луна, че човекът, с когото трябва да се срещне, е собствената й осиновена дъщеря, Мина?
— Човеци — отвърна пренебрежително елфът. — Винаги бързате да издрънкате всичко, което знаете. Елфите отдавна са разбрали силата на тайната. И сме се научили да я ценим.