— Но какво изобщо се надяваш да постигнеш…
Даламар сви рамене.
— Не зная. Може би нещо. Може би нищо. От теб научих, че двете някога са били близки. От повторното им събиране бих могъл да науча много. Самата неочакваност на събитието е достатъчна, за да провокира определени реакции. В подобни случаи хората казват неща, които иначе не са имали намерение да издават, особено онези от твоята раса. Просто сте далеч по-подвластни на емоциите.
Изражението на Палин оставаше твърдо.
— Искам да присъствам. Златна Луна може и да изглежда млада, но това е само фасада. Говориш с охота за шока от срещата им, но този шок като нищо може да се окаже фатален.
Мрачният елф поклати глава.
— Твърде е опасно…
— Можеш да го уредиш — настоя магьосникът. — Известно ми е, че имаш своите начини.
Даламар се поколеба, след което каза грубо:
— Много добре. Щом настояваш. Но отговорността е изцяло твоя. Не забравяй, че Мина те видя, въпреки че се беше скрил зад дебела стена. Ако отново те разкрие, няма да мога да сторя нищо, за да те спася.
— Никой не го и очаква — отговори остро Палин.
— В такъв случай ела в библиотеката веднага, щом заключиш тези двамата. — Елфът показа с пръст кендера и гномчето.
После се обърна, но преди да тръгне нагоре по стълбите, го погледна през рамо.
— Предполагам, Маджере, че значимостта на гнома вече се е набила в очите ти?
— Гномът? — Магьосникът не го разбра. — Не. Какво…
— Припомни си историята на чичо ти — произнесе сурово Даламар.
След което насочи вниманието си към Златна Луна и я поведе нагоре по спираловидното стълбище. Държеше се учтиво и очарователно, както винаги когато поискаше. Златна Луна го следваше послушно, крачейки като насън, без да осъзнава нито къде е, нито в каква посока я водят. Младото, красиво тяло ходеше и тя бе принудена да му се подчинява.
— Значимостта на гнома — повтори отвратено Палин. — Гноми… историята на чичо ми… какво искаше да каже? Проклетата му загадъчност…
Като не спираше да си мърмори, магьосникът повлече съпротивляващия се кендер нагоре по стълбите. Опитваше се да не обръща внимание на многобройните извинения, молби и лъжи на Тас, някои от които наистина бяха доста оригинални. Вместо това вниманието му беше насочено изцяло към съсухреното гномче, което се мъкнеше редом с тях и през цялото време се оплакваше от болки в краката и не спираше да изтъква предимствата на гномските катапулти пред обикновените стълби.
Така и не успяваше да открие каквато и да е значимост в Гатанко. Не и ако Даламар не планираше в близко бъдеще да инсталира в Кулата гномични катапулти.
Той придружи двамата до споменатата стая, смогна да отскубне пръстите на кендера, когато Тас се постара да го затрудни максимално при влизането им през вратата и накрая успя да го изблъска вътре. Гномът изтрополи след тях, като не преставаше да дърдори за нарушаване на строителните норми и евентуални ежегодни инспекции. Палин направи заклинание на ключалката на вратата, за да задържи двамата си изпълнени с неохота гости, след което се обърна към Тасълхоф:
— А сега, относно Устройството за Пътуване във времето…
— Не е в мен, Палин — побърза да каже кендерът. — Кълна се в брадата на чичо Трапспрингър. Ами нали ти сам замери с всичките му части драконидите? Не отричай, така беше. Сега сигурно са пръснати из целия Лабиринт от жив плет…
— Ха! — извика гномът. После се оттегли в единия ъгъл и подпря глава на стената.
Тас отчаяно продължаваше монолога си:
— … парчетата на устройството са пръснати из целия Лабиринт от жив плет, заедно с частите на драконидите.
— Тас — прекъсна го сериозно Палин. Знаеше, че не разполага с много време и затова искаше да приключат възможно най-бързо. — Устройството е в теб. Върнало се е. Трябва да се е върнало, даже и на парчета. Мислех, че съм го унищожил, но никой и нищо не може да го унищожи, така както не може и да се изгуби.
— Палин, аз… — започна с разтреперани устни кендерът.
Магьосникът се стегна, готов за още лъжи.
— Какво, Тас?
— Палин… Видях себе си! — извика внезапно Тасълхоф.
— Тас, наистина…
— Бях мъртъв, Палин! — прошепна кендерът. Обикновено руменото му лице сега бе смъртно пребледняло. — Бях умрял и… това не ми харесваше! Беше ужасно. Бях така студен. И се бях изгубил, и бях изплашен. Никога досега не съм се губил и никога досега не съм се плашил от нещо. Поне не и по този начин… Моля те, не ме изпращай да умра, Палин — примоли се Тас. — Не ме превръщай в… мъртво нещо! Моля те, Палин, обещай, че няма да го направиш! — улови го здраво кендерът. — Обещай!