Джерард беше готов с подходящо обяснение, но за щастие драконът си отговори сам:
— А, разузнавателна мисия — изрече и полетя на север.
След което отново потъна в мълчание. Младият войн нямаше нищо против това, потънал в собствените си мрачни мисли, които неминуемо хвърляха мрачна сянка над красивата панорама, плъзгаща се под тях. В началото бе изпитвал силни надежди, че ще успее да придума соламнийците да се притекат на помощ на Квалинести, но колкото повече разсъждаваше върху вероятността да го сторят, толкова по-малка му се струваше тя.
— Сър — обади се Бръснач. — Погледнете под нас.
Джерард сведи очи и сърцето му се сви.
— Спусни се — нареди на дракона. Не знаеше дали го е чул и придружи нареждането си с жест. — Искам да огледам по-внимателно.
Създанието се стрелна от покрова на облаците и започна да кръжи надолу в спирала.
— Достатъчно — каза рицарят и още веднъж му даде знак, този път да престане да се приближава към земята.
Улови се здраво за седлото с облечените си в ръкавици ръце и надникна през лявото крило на дракона.
Под тях пъплеше огромна армия, неизброима и черна, пълзяща като чудовищна змия. Синята лента, извиваща се през гората, със сигурност беше Бялата разпенена река, която оформяше границата на Квалинести. Главата на змията вече беше преодоляла тази граница и навлизаше във вътрешността на страната.
Джерард се наведе напред:
— Възможно ли ти е да увеличиш малко скоростта? — изкрещя и илюстрира желанието си, като посочи с пръст в северна посока.
Бръснач изръмжа.
— Да — извика, — но едва ли ще ви хареса.
Рицарят отново се загледа надолу. Опита се да прецени броя на ротите, обозните коли, цялата информация, която можеше да се събере от такова разстояние. Стисна зъби, отново се намести в седлото и кимна.
Чудовищните криле на дракона започнаха да се движат по-живо. Бръснач вдигна глава към облаците и се издигна.
Внезапното ускорение просто се опита да премаже Джерард в седлото. В този момент най-сетне осъзна необходимостта от тесните процепи в кожената шапка и отправи мълчалива благодарност към онзи, който ги беше измислил. Дори и така брулещият вятър почти го заслепяваше и предизвикваше сълзи в очите му. Движението на драконовите криле караше седлото да се люлее нагоре-надолу. Стомахът му започваше да се бунтува. Джерард стисна здраво юздите и отправи мълчалива молитва. Надяваше се някъде там да има поне някой, който да я чуе.
6
Походът към Силваност
Така и не се разбра точно кога из столицата на елфите плъзна слухът, че човешкото момиче на име Мина има ръце на лечител. Нямаше начин жителите на града да са научили от външния свят за нея, понеже съвсем доскоро бяха живели под щит, който предполагаемо ги пазеше, но в действителност съвсем бавно ги убиваше в задушаващата си прегръдка. Никой не можеше да каже със сигурност откъде бе научил за пръв път за нея. Повечето сочеха като първоизточник някой съсед, роднина или случаен минувач.
Слухът плъзна с падането на здрача. Разнесе се в нощта заедно с аромата на цветята, песента на славея и печалния зов на совата. Най-вече младите се вълнуваха от новината, но все пак имаше такива сред по-възрастните елфи, които я приемаха намръщено и предпазливо.
Сред последните бяха и членовете на кирата — елфите, патрулиращи и опазващи границите на Силванести. Същите тези елфи бяха наблюдавали с тъга как щитът погубва всичко, до което се докосва. Преди много години, по време на Войната на Копието, пак те се бяха сражавали срещу кошмара, запратен срещу им от дракона Циан Кръволок. В кирата вече имаха опит и знаеха, че злото често идва прикрито зад красотата на формите, само за да прорасне грозно и отвратително, когато му се изпречиш на пътя. Така че неуморно предупреждаваха за опасностите от появата на човешкото момиче. Дори направиха опит да пресекат слуховете, които се разнасяха из столицата бързо, бляскаво и неуловимо като живак. Ала всеки път щом мълвата достигнеше до дом, в който някоя млада майка държеше до гърдите си умиращо дете, вярата поникваше и избуяваше. Постепенно предупрежденията на кирата се изгубиха и така и останаха нечути.
През същата тази нощ, щом луната, с която елфите така и не бяха свикнали напълно, понеже още помнеха как някога в небето се бяха издигали двете прекрасни луни — сребърната и червената, — стражниците на портите на столицата гледаха към сияйния прашен път, водещ към Силваност и наблюдаваха приближаването на човеците. Не бяха много — двайсет Рицари на Нерака в черни брони, следвани от не повече от стотина пехотинци. Нищожна армия. Дори и от това разстояние се виждаше, че пешаците се олюляват и едва пристъпват от умора. Дори рицарите ходеха, понеже конете им или бяха избити по време на сражението, или пък бяха изядени от гладуващите си господари. Само един от тях яздеше и това бе техният водач — слаба фигура, възкачена на кон с цвят на кръв.